Приказка за Долната Земя от Ирена Първанова – ревю

Доста позакъсняло ревю на една книга, направена за дългите лежерни дни на лятото. Така че преди есента съвсем да е свалила листата сякаш са филми от Замунда, имате още малко време да си откраднете парченце лято под формата на Приказка за Долната Земя на Ирена Първанова.

Лятото е едно наистина вълшебно време за децата – присъдата им в класните стаи приключва, стресът от контролните и изпитванията се изпарява, и пред тях се разкриват дълги слънчеви дни, изпълнени с безгрижие и забава, както и с парализиращ ужас и мъчителна смърт, ако са герои в романи като То и Лятото на Страха.

Но това е Приказка за Долната Земя, и нашият герой е Алекс – скучно хлапе, което се оплаква че е несправедливо засенчено от успехите на двамата си братя, които за разлика от него усърдно се трудят и развиват, докато той играе на плейстейшъна по цял ден. Лято е, и Алекс е на път към селото на баба си, където очаква да прекарва времето си хранейки кокошките и умирайки от скука. Село Вратня обаче крие изненади за малчугана – улиците се превиват и завъртат под нозете му, сгради се появяват и изчезват, жителите са потайни и враждебни, нещо издава зловещи звуци под прозореца му всяка нощ. Скоро Алекс осъзнава че се намира в подобие на прокълнатия Silent Hill, което се намира до село Каспичан. В опита си да разплете мистерията около селото, Алекс се събира с две близначки, Ана и Яна, една от които е умна но срамежлива, а другата импулсивна но смела, и тримата се хвърлят в едно лудо приключение с цел спасяването на света от силите на мрака. 

Това, което следва, е едно истинско удоволствие за почитателите на леките и оптимистични фентъзита, пълни с приключения, предизвикателства, и задължителното побеждаване на злото със силата на приятелството, което звучи толкова лесно, когато още не си достигнал онази възраст, в която приятелите ти започват да ти искат пари назаем.

Българското село като локал и искрените елементи на опасност и брутализъм напомнят за приключенията на Ян Бибиян в Царството на Мрака, а пък успешното вплитане на митични същества от славянския фолклор, както прави Сапковски във Вещера, създават усещането за една автентично българска история. 

Въпреки завладяващата история и перфектната художествена обработка на Студио Zmei, красивите илюстрации не заемат достатъчно от над 400те страници на романа.  Бая скучна трябва да е тази лятна ваканция, за да принуди едно хиперактивно дете да стигне края на историята. А за нас, останалите, чийто живот е толкова лишен от вълшебства и детски оптимизъм, че си прекарваме времето четейки дебели книги зе фейчки, вместо да се любуваме на заобикалящата ни красота, да покоряваме нови върхове и да се порим като зайци, остава една красива, пъстра, изпипана и автентично българска книга, която заслужава да е в ръцете на децата ни милион пъти повече от Пърси Джаксън и Авторът ми трябва да си плати сметката за ток

Приказка за Долната Земя едва ли сама ще превърне малкото ви съкровище в страстен читател – не е забранено удоволствие като Стивън Кинг или Петдесет Нюанса Сиво все пак. Но опитайте – и да не успее, поне ще имате тежък предмет подръка когато неминуемо усетите дъх на цигари от него.

Времеубежище от Георги Господинов – ревю

Със своите  фрагментирани, метафизични и меланхолични истории, преведени на над 25 езика, Георги Господинов прославя страната ни повече от Сен Тропе на Азис, която има почти 100 милиона гледания в YouTube между другото. След кратък сблъсък с И Други Истории преди години, вкарах Господинов в шкафчето ми с автори, които несъмнено са много интересни, но за други, по-скучни от мен хора. Затова не очаквах много разлиствайки Времеубежище. Едва след като четях в транс и подчертах толкова изречения, че върху книгата се появиха повече линии от тоалетна в Студентски град, си казах, че може да съм попаднал на нещо. 

Г-н Господинов… това звучи странно. Ще го наричам Жорката. Та Жорката е разказвач на истории. Това не ви е Агата Кристи, в която и бълхата от кучето на пощальона си има място в сюжета. Романите му са пълни с кратки, красиви късчета, които често нямат пряка връзка с останалото. От Естествен роман, който ни обогати с историята на тоалетната, през Физика на Тъгата, от която може да се направи цял сериал барабар със спин-офите, романите на Жорката са като бонбониера с истории – някои сладки, някои солени, някои май всъщност са хлебарки.

Във Времеубежище връзката между Жорката и логичния сюжет продължава да бъде като връзката между издателите и chitanka.info. С ортака му Гаустин, Жорката отваря клиника за минало. Стаите й са обзаведени като от някое минало десетилетие, предназначени лекуване на пациенти с деменция. Да, романът засяга тази страшна и тиха болест, алчно отнемаща спомените на застаряващите. И аз като Жорката се ужасявам от нея, и от мисълта че един ден родителите ми може да забравят къде са скрили наследственото богатство.

От клинично средство, този прозорец към миналото се превръща в мания и бавно завладява целия ни континент, заедно с България. Този фокус върху миналото позволява на автора да ни разказва колкото истории си иска, и да споделя исторически факти като историк, който се опитва да се убеди че професията му не е съвсем безполезна.

Жорката се среща със стари и нови познайници, посещава нови държави и— ЧАКАЙ МАЛКО! Объркан разказвач, налудничаво и потайно алтер-его, време-пространствени скокове, фрагментиран наратив, шантав план, който прераства в социална катастрофа и самоунищожение на света, и повече дийп цитати от страница на инфлуенсър… Жоркааа! Деменцията още не ми е отнела спомена от Боен Клуб на Чък Паланюк. Айде да не се караме. Единствената разлика между двете е че ако Времеубежище беше филм, Гаустин сигурно щеше да го изиграе Виктор Калев. 

Добре де, заяждам се. Много хора не биха харесали отнесения и претенциозен тон на Жорката, но няма проблем, защото Жорката е пич. Жорката е успял, правейки нещо, което не много хора могат, имено защото е иновативен и особен. Жорката знае как да ни разкаже една история така, че тя да ни удари в сърцето и в главата като четвъртия инсулт, и това заслужава похвала. Времеубежище определено не е книга, която ще забравя скоро. Което е доста иронично за книга за деменцията.

Пикник Край Пътя на Братя Стругацки

Соц-миналото се оказва доста удобно за родните издатели. Трябва само да изровят някоя кадърна творба, по някакъв начин осакатена от ЦК, ОФ, БКП или БДЖ, и да я преиздадат с гръмки твърдения, напомнящи на заглавия в жлътата преса – “ШОК! УЖАС! За първи път – загубения роман! Забраняван десетилетия! Нецензурирана версия!” И хоп – ето ти безплатен маркетинг. Работи както за Георги Марков, така и за братя Стругацки, обекти на настоящото ревю. Изданието на Сиела дори започва с въведение от Борис Стругацки, описващ част от препятствията пред издаването на романа, за да вкара повече драматизъм. Ако сте литературен историк или нечии баща, може да ви е интересно.

В Пикник край пътя, извънземни пристигат на планетата ни, разбират че са в Русия, и моментално се омитат от там, оставяйки след себе си зони пълни със смъртоносни физични аномалии и ценни артефакти. Около зоната веднага се завъждат търговци от Илиянци, познати като сталкери, които тайно се промъкват в нея и нелегално отмъкват артефакти. Такъв сталкер е и Редрик Шухарт, чийто родители явно опитали да го кръстят на любимата си марката шоколадови бонбони, но не са си носели очилата за четене. 

Повестта проследява растежа на Шухарт от кисел и агресивен младеж, до още по-кисел и агресивен възрастен, докато се опитва да съчетае семейния живот,  работата, алчните си дружки, и  опасността неведимо гравитационно поле в Зоната да го изстиска, сякаш топките му са последната капка паста за зъби в тубичката.

Има причина романът да е почти толкова обичан на запад, колкото и  руските сайтове за торенти. Силата му се крие в начина, по който разглежда Зоната и влиянието й върху околните. От амбициозни учени и безскруполни златотърсачи, през мистериозни бизнесмени, до невинни деца, съдбите на хората са проклети от Зоната, която оставя само печал и човешко русенско варено след себе си. Зоната звучи сякаш е художествено отражение на инцидента в Чернобил, само че повестта Пикник край пътя излиза около 15 години по-рано, и звучи като жестоко предсказание.

Ако сте в настроение за качествен сай-фай, от онзи тип, който не обръща толкова внимание на това колко ануса имат извънземните, а използва тяхната поява за да задава сложни въпроси за хората и за света, то Пикник край пътя е за вас. Напомня на Рей Бредбъри и Айзък Азимов, но  примесени с щипка руски брутализъм и без капка от научния им оптимизъм. И сигурно е трудно да бъдеш оптимист, като живееш в държава, на която целият свят й се подиграва на акцента, която е нагло разграбена от шепа олигарси, и която не може дори да спечели “студената” война, при положение, че средната й температура е по-ниска от интереса на мацката към мен, след като й призная, че още си гриза ноктите на краката! 

Hash Oil от Момчил Николов

Screenshot 2020-08-09 at 22.00.01Screenshot 2020-08-09 at 22.14.39Screenshot 2020-08-09 at 22.16.31Screenshot 2020-08-11 at 21.52.20Screenshot 2020-08-11 at 21.49.16

Screenshot 2020-08-12 at 20.51.35

    Момчил Николов, който изглежда все едно е бил начело на отдела за човешки експерименти през втората световна, е автор с куп награди и романи зад гърба си, които нямат и една десета от популярността на работата му като сценарист на Горещо с Венета Райкова, не се шегувам.

С романа си Hash Oil, той ни връща в 2004-та година, през която целият цивилизован свят цъка GTA San Andreas. В китна София, в един свят след соц строя и преди соц мрежите, тече спокоен и небрежен живот. Новото хилядолетие е готово да разгърне червения килим за рожбите на прехода, една от които е и главният ни герой, Криско (всъщност в романа не е уточнено как се казва главният герой, така че е съвсем възможно да се казва Криско, така че няма проблем).

    След тежка вечер, в която не знае какво го хваща и какво го пуска, Криско се събужда в столицата, и нямайки едни пет лева в джоба, стига до заключението, че единственият начин да намери пари е да продава наркотици, което го превръща в един малко по-забавен Зак от 18% Сиво, с нелеката мисия да прекоси не Американската пустош, а Софийската.

    Важното в Hash Oil не е толкова самата литература (за протокола: находчива, свежа, идейна, леко объркваща, с изречения заемащи повече от една страница) колкото това, което представлява. Романът е една от онези книги, които карат фразата “българска литература” да не звучи толкова кухо и горчиво в устите ни. Повявила се във време, в което по щандовете се крепят само Хари Потър и Нора Робъртс, тя показва, че редом с Gamer’s Workshop, PC Mania и Playboy, в родината ни се правят качествени призведения, с които да се забавляваш докато акаш (щото Айфони още няма).

    Hash Oil е един малък носталгичен отрязък на онзи дух от началото на хилядолетието, времето на нокиите и сони ериксоните, на Споко, Сблъсък, на Бело Белисимо шмърканто потресенто, кроасани Чипикао с Наруто стикери, компютърни клубове, de_dust 2.  Време, в което когато Ъпсурт пееха “Като стрида във маршрутките, аз съм сам в държавата на проститутките” – един лиричен вопъл, релевантен и до днес.  Объркано време, но с една нотка на романтичен оптимизъм за бъдещето, която се усеща и в Hash Oil. С яркостта, с която Ървин Уелш чопли катаклизмите в Шотландия в култовия Трейтспотинг, г-н Николов описва и родните вълнения в това кратко позабравено бижу.  

    Така че адмирации че вдъхнахте нов живот на Hash Oil, Сиела! Даже почти ви простих за мързеливата корица.

Игра на Тронове – ревю на книга и половина

Screenshot 2020-06-09 at 17.45.17

 

      Изнервен съм, драги читатели.

  Вместо да чета нещо, което ще ме обогати духовно, ще ми даде ценна информация, или поне ще съдържа повече описания на млечни жлези, аз бавно си проправям път през поредицата Песен за Огън и Лед със същия ентусиазъм, с който си кося ливадата докато навън вали градушка. 

      Нека изясним нещо – Игра на Тронове е рицарски роман. Пълен е със замъци, царе, рицари, турнири, преврати, и повече ножове в гърба от акопунктура с Майкъл Майърс. Ако си търсите иновативно фентъзи, може да се разкарате. Ходете да си четете Брандън Сандерсън и Тери Пратчет, и после разправяйте колко са готини на приятелите, които нямате. Вместо да гонят дракони и да се борят срещу силите на злото, героите на Мартин си прекарват времето като си говорят учтиво за чест и подвизи, кроят интриги , и си бъркат в носа. В този ред на мисли, ако искренно харесвате исторически книги и с интерес може да изучавате родословни дървета по-широко разгърнати от краката на Церсей Ланистър, то Игра на Тронове несъмнено ще ви забавлява за няколко дни, докато родителите ви се консултират с поредния специалист по аутизъм.

Screenshot 2020-06-09 at 13.19.38

 

                                                ЧАКАЙТЕ!, възкликва г-н Мартин.

Screenshot 2020-06-09 at 13.56.44

 

Screenshot 2020-06-09 at 14.19.39

 

Screenshot 2020-06-09 at 14.03.57

 

Screenshot 2020-06-09 at 14.25.17

 

 

Screenshot 2020-06-09 at 14.14.17

 

 

Screenshot 2020-06-09 at 14.28.48

 

Screenshot 2020-06-09 at 18.02.41

     Да, има причина милиони хора да чакат следващата книга от поредицата, като подарък от най-мързеливия Дядо Коледа на света. Ще сте шокирани колко пристрастяваща може да е поредицата, щом с времето опознаете всеки един герой в детайли, и знаете какви са им целите и амбициите и кои е любимият им вкус сладолед.

   И освен това, всички тези многопластови герои са вплетени в толкова дебели и засукани интриги, че до тях сюжетите на един модерен “криминален” роман са толкова драматични, колкото разправиите на роднините ви за наследствени имоти и обрасъли ниви. Проблемът е в темпото – описанията са дълги и детайлни, и обемът на книгите е по-набъбнал от талията на Мартин. Накратко, Игра на Тронове е като една напрегната и непредсказуема партия шах, която някой ти ракзаква докато го хваща упойката в операционната.

   Основният въпрос, който си задавате в момента, е дали имате търпението да изчетете хиляда и кусур страници, или да изтеглите 100 GB торент с осемте сезона на сериала. След няколко епизода ме удари брилянтната идея да спра да се забавлявам с чаровния каст и полирана продукция, и да се захвана със скромните 700-800 страници на книга едно. Преходът от забързания екшън на сериала до влачещото се действие в книгите беше толкова плавен и безболезен, колкото да си вкарам тухла в носа.  С достатъчно време и упоритост, плътта ми направи място на грубата ронеща се маса, докато носът ми не заприлича на пъпеш, и не изпитах перверзно чувство на задоволство след подвига, както и идеята че да следвам съветите на фентъзи фенове може и да не е от най-здравословните решения.

Властелинът на Пръстените (LOTRRRR)

Screenshot 2020-05-17 at 16.38.22

 

 

   Ти, читателю, имаш невероятен късмет.

Screenshot 2020-05-17 at 16.23.43

   Преди да се гътнеш от коронавируса, докато спориш във фейса че коронавирус няма, или преди да паднеш жертва на глада в следствие на неизбежната икономическа криза, имаш достатъчно време да прочетеш трилогията Властелинът на Пръстените, точно преди да идеш на оня свят и да отдадеш нужните благодарности към Толкин… като паднеш на колене и му откопчаеш дюкяна.

   Lord of the Rings (или LOTR, което звучи като нещо, което пиян бездомник ще ти изфъфли в десет вечерта пред нонстопа) е дядото на модерното фентъзи, оформил жанра по свой образ и подобие, и заедно с трилогията на Джаксън е пуснал пръсти под полата на цялата ни поп-култура. Не искам да наричам тези бръщолевения “ревю” или “ретроспекция” (което звучи като нещо, което ти прави урологът) защото шансът да кажа нещо ново за LOTR е като шанса да оцелееш след като те нападна агресивно с копие на книгата, така че ще го карам по-лежерно.

   Първо, длъжен съм да ви предупредя че LOTR не е лесна книга за четене. Имайте предвид че:

   – повествованието е наблъскано с детайлни описания на планини, хълмове и цялата останала топография на Средната Земя, така че наличието на опитен планинар до вас е силно препоръчително.

   – ако искате да сте съвсем на “ти” със случващото се в историята, ще ви се наложи да прочетете между две и осем допълнителни книги с митове и легенди за Средната Земя.

   – поредицата съдържа повече причудливи имена на местности и герои от учебника ми по история, и успех да познаете кое ново име принадлежи на ключов персонаж и кое никога повече няма да се появи в книгата.

   – четенето на гигантското издание от Бард е толкова удобно, колкото да си миете съдовете с котка вместо с гъба за чинии.

    – За да се ориентирате в случващото се, често ще  ви се налага да спирате и да се допитвате до картата в края на книгата… 

   – …  което поне ще ви носи разнообразие, щом сюжетът започне да се влачи като опашката на касата в супера.

  – езикът е доста шарен и пъстър…

   … но оставаше и де не е – ако искахте да построите грандиозна катедрала ще се постараете да използвате най-качествения бетон и корава дървесина с най-засукана изработка, а не материали от HomeMax на промоция, нали?  LOTR е красива книга, през която не може да препускате бързо, а трябва да й се насладите бавно и блаженно, като на цигара по време на изхождане. Красотата на LOTR се крие в нейната изящна изработка, отнела на Толкин повече от 12 години, в които той е създал един пик на човешкия гении и неговата изобретателност – нещо много повече от една детинска история за дракони и магьосници.

   Но не заради всичко това трябва да прочетете тази книга. На кого му пука за една вдъхновяваща и непреходна история, гарнирана с хиляди страници митове, легенди и истории, толкова красиви и епични, че биха накарали римските и гръцките митологии, с които ни тровеха като деца, да приличат на епизоди от Съдби на кръстопът*?

   Трябва да прочетете LOTR, защото като всички непреходни истории, тя е приказка за смелостта.

Screenshot 2020-05-17 at 17.19.37

Това е история за невежия селянин Фродо, който небрежно си пие ракията и слуша радио Веселина на спокойствие, докато един ден някакъв смахнат старец не го кара да отиде на самоубийствена мисия да предаде пръстен в склад за вторични суровини в Люлин. И ако Фродо му беше казал да се разкара, усилвайки Цеца,  цялото това епично приключение можеше и да не се състои. Но не – той осъзнава опасността, и въпреки това захапва куршума. И в замяна получава повече мъдрост и сила, отколкото щеше да натрупа за хиляда години, ако си беше останал в родното село. Защото колкото и да е черна и опастна нощта, само през нея можем да стигнам до новия ден.

   Независимо дали не смеете да си покажете носа отвън без да сте облечени сякаш ще ходите на луната, или вярвате че цялата епидемия е опит да се предотврати Ливърпул да спечели купата, ние всички научихме, че нещата могат много лесно да идат по дяволите, и всичките ни планове и идеи да се скапят. Затова е нужно да се вдигнем от тежките си кресла и да тръгнем по непознати улички сега, защото утре може да е твърде късно. И помнете, ако успеете да преборите мързела си и да стигнете до края на LOTR, тогава може да постигнете всичко! Както е казал Ошо – няма път към щастието – щастието е пътят.

* И като споменах за сборниците с митични истории, спомняте ли си като бяхте деца онези досадни хлапета, които постоянно се хвалеха че са прочели Старогръцки легенди и митове? “О да, аз ги четох лятото, много бяха интересни, хи-хи-хи”. Брат, ти си на десет. Когато се прибереш вкъщи гледаш Cartoon Network и цъкаш GTA Vice City, после стоиш до късно да гледш кеча. Я ми кажи пак колко са ти били интересни драмите на Кекроп, Ерихтоний и Ерехтей. Прочел си ги насила само защото родителите ти си избиват комплексите с теб. 

 

 

94262214_249205169797914_9221031670520479744_n

Лейди Гергана от Цветелина Цветкова

  Screenshot 2020-05-05 at 19.28.18

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  Книгите, написани на северозападния диалект, са като учителите, които прекарват часовете си по-фокусирани върху собствените си драмитични животи, вместо върху учебния материал – да, забавно е за малко, и може да се посмеете на някоя просташка и цинична история, но в края на краищата оставятвпечатление за несериозно отношение. Врачански Тиквеник дори престава да се опитва, и скоро се връща към книжовния изказ. Северозападен роман на Стоян Николов пък е в Screenshot 2020-05-07 at 14.01.24другата крайност – до такава степен е вглъбен в използването на врачанска реч, че е  почти толкова непонятен за разбиране, колкото и Под Игото. О, Боже, дали великият врачански диалект ще остане забавен само във Вечерта на Северозапада по Седем Осми TV? Има ли надежда на хоризонта? Всъщност има – и тя се казва Лейди Гергана.

  По съвпадение, Лейди Гергана е и роман от Цветелина Цветкова, поредната книга от Пощенска Кутия за Приказки, които издават книги все едно строят франчайзи на Lafka.

   Книгата е разказана от Гергана, дъщерята на кмета на селото, която е събирателен образ за всички хубави качества на селските момичета, липсващи при градските кифли: работливост, характер, доброта, организация, умения с мотика, способност за конусмация на алкохол по-силен от розе. Тя живее китния си селски живот с всичките си шашави съграждани, който се върти около кръчмата на Цеца. В този свят, ако някой го няма в крачмата сутрин, то той или е умрял (и го поглебват) или е избягал от селото (и го псуват).

   В този спокоен селски топос, на чията автентичност и Елин Пелин би завидял, един ден пристига един неочакван гостенин – рус английски джентълмен, решил да си купи къща в северозапада. Между него и Гергана се заражда привличане, и се завърта една черга от забавни и трагикомични случки, разказани на автентичен диалект.

     Казват, че най-старата история е “непознат пристига в града”, което би поставил сюжета на Лейди Гергана толкова ниско по скалата на оригиналността че бихме се запитали дали скалата въобще работи. Но книгата изобщо не се нуждае от по-заплетен сюжет. Обратите и действията служат повече като платформа за поредната доза хумор и забава, отколкото за дълбоки анализи и градене на драматични арки на лиричните герои. Всяка идея, по-възвишена от “работи здраво, весели се здраво, гледай от смешната страна”, само би накърнила автентичността на романа, който притежава една доза искренност и чистота, която няма как да не ви лепне усмивка на мундзата, дори и при липсата на голяма интрига.

   Истинската магия на романа обаче се крие в използването му на диалекта – вместо да пълни изречениета си в думи, които дори кореняк-врачани не биха разбрали, госпожа Цветкова просто променя по някоя буква в думите, както и сменя ударението, за да се получат едно дребни промени, които не биха отблъснали чужденците, но пък веднага ще променят изживяването за врачаните. А пък където присъстват диалектни думи, те удобно са пазяснени като бележки под текста. Това прави четенето хем автентично, хем разбираемо, демек – убаво е.

   Ако не може да се наситите на простотиите на Краси Радков, или пък си търсите нещо забавно и непретенциозно за четене докато чакате да отворят кръчмите, Лейди Гергана ще ви предложи един приятен коктейл от смешни ситуации, селскостопански мъдрости, пияни цигани, още по-пияни англичанки, и дори мъничко тъга. С една дума – прибиваньие.

Може да поръчате от тук – https://ciela.com/leydi-gergana.html

Кървавият Портокал от Хариет Тайс – ревю

kyrvaviat-portokal-ciela-9789542831075

   В тези несигурни времена, читатели, реших че ще ми подейства терапевтично да грабна някое леко и несериозно четиво, за което на никого, никога няма да му пука, и да го наругая по интернет за всеобщо забавление. Звучи добре? Да започваме!

   Първо, нека разкарам хвалбите отначало – Кървавият Портокал е перфектно функционален криминален роман, който ще ви забавлява за няколко часа, докато чакате на опашката пред супера. Главната героиня е адвокат, и госпожица Таймс борави доста добре с юридическия жаргон, което трябва да е изисквало доста стабилен рисърч. Уви, аз не разбирам от него и не мога да коментирам за достоверността му в романа, така че стабилният рисърч може и да е бил умело боравене с гугъл… и бутилка джин.  Всичко останало – сюжет, герои, развързка – са едно стабилно ОК.

    Проблемът е че просто не можех да взема Кървавият портокал на сериозно. Виждам я описана като “смел” и “ноар” роман, само че не си “смел” и “ноар” само защото по някой път споменаваш лайна и секусално насилие (тогава си  вестник от жълтата преса), и всичко, което имаш, е една що-годе кадърна мистерия, и главна героиня, която само се оплаква колко е трудно да съчетаеш професионалния с личния живот, и да не се губиш децата в парка.  

   Може би проблемът е в мен – или по-скоро в десенситизираното чудовище, в което десеттината години хорър литература и липса на майчина любов са ме превърнали. Представям си че пред очите на млада почитателка на Артър Конан Дойл, Фицджералд и Дан Браун, или пък на продавачка в Кауфланд, срещата с всевъзможните картини на сексуално посегателство в романа ще е толкова шокираща, колкото първия ми опит да си изкарам лични документи в МВР. А госпожица Таймс достига направо комични върхове за да ви покаже колко зли и себични същества са мъжете и как желаят само за използват противоположния пол. Единствената полза от романа би била да ви покаже колко токсичен може да бъде един брачен съюз, но май по-просто и ефективно решение би било да се обадите на родителите си.

   Суров съм, читателю, но това е от карантината. Кървавият портокал е книга, която се чете с чаша вино в ръка, и се “препоръчва горещо” на най-добрата ви приятелка. Е, аз нямам бутилка вино, нито прители, но пък имам сравнение за финал – романът е точно като адвокатите, представени в него – кадърен, спретнат, и ефективен, но с тревожните наклонности да се напива вечер и да припада в локва от собствените си приятни и не дотам приятни телесни течности. Приятна карантина.

Ако решите да й дадете шанс, може да поръчате книгата от [ https://ciela.com/karvaviyat-portokal.html ]

 

Сърца от Стомана от Бранимир Събев

48757902._SY475_

 

 

    Бранимир Събев трябва да е първата спирка на всеки, който се интересува от Български ужаси (втората трябва да е фейсбук страницата на Мартин Карбовски). Като член на клуба LAZARUS, той активно доставя качествени разкази както в антологии като Писъци и Сърдити Небеса, така и в авторски сборници като Априлска жътва и Човекът, който обичаше Стивън Кинг (върху чиято корица името „Стивън Кинг“ заемаше десет пъти повече място от името на автора, най-вероятно заради естетични причини, сигурен съм). Под крилото на издателство Ерго, г-н Събев вече е готов да ни представи първия си роман.

            Българията в Сърца от Стомана е това, в което несъмнено щеше да се превърне нашата мила татковина, ако Бай Тошо беше останал на власт – една икономическа утопия, пред която всички световни супер-сили свеждат глави. Начело гордо стои нов диктатор – Майка Пророчица, която освен че е оправила тая държава, притежава също толкова фантастичната способност да чете мисли – което е напълно нормално за всеки уважаващ себе си тоталитарен лидер. Изкоренила жаждата за насилие и агресия, забранила употребата на алкохол, и наркотици, и премахнала армията (чакай, това не го ли направи Борисов?) тя гордо стои начело на скучната ни страна и … ъм, не знам, решава кръстословици сигурно.

     В тази шарена полянка, в която се е превърнала държавата, един ден се разбива метеорит, носещ със себе си озлобени извънземни, готови да оберат лайката на утопичното ни общество. О, не, надават вопъл всички, кой ще ни избави от тази зловеща напаст? Кой, освен онези десетки войници в ей онова поделение ей там, ръководени от няколко опитни генерали и разполагащи с толкова военно оборудване, оръжия и муниции, колкото ще са ви нужни за да оцелеете един следобед в Бургаския квартал Меден Рудник. О, не, отново надават вой безпомощните българи, почти всички от тях ги избиха извънземните в средата на романа! Кой ще ни помогне сега? Кой, освен още една група войници от онова другото поделение, който до сега бях твърде заети да играят свара и да си лъскат, ъм, кубинките, за да помогнат.

   Защото виждате ли, читатели, въпреки че разказите на г-н Събев са по-технически издържани и от автомат Калашников, първият му опит с по-дългите форми (демек романите, а не краката на майка ти), все още леко накуцва. Сюжетът сякаш свършва на няколко места докато романът продължава, само защото г-н Събев се е опитвал да достигне определен брой думи, все едно пише дисертация. Не казвам че стъпките в романа не правят смисъл, а че по-скоро отлагат края му, за да направят място за повече бадас екшън и секс сцени. Което май изобщо не е кусур като се замисля.

   Романът е по-скоро едно любовно писмо към казармата и дружбата, породена между десетки пустиняци, които се приспиват вечер с унищожителната миризма на кубинките си. Съвсем съм сигурен че голяма част от героите в романа са базирани на реални приятели на г-н Събев, с шантавите си прякори и родни села. Може би и затова никой от героите не се откроява (или може би защото всички носят камуфлаж, не знам).

       Сърца от Стомана звучи повече като демо-запис на млада и зелена група, записан докато членовете й къркат бири и жулят бело, отколкото като ударен шедьовър, каращ десетки фенове да крещят припевите на висок глас в рок клуба във Враца. Но нека това не ви отчайва. Г-н Събев притежава не само майсторски стил и технически умения, но и нещо по-важно – дълбока любов и много уважение към жанровата фикция, придобити с фанатичното консумиране на стотици филмови и книжни екземпляри. Сърца от Стомана не е много дълбок или философски роман, но предполагам че не и това е била целта му – той е по-скоро успешен опит за класически пълп роман – несериозен, страшно забавен и леко дебилен. Като наистина стойностните неща в живота.

С копие може да се сдобиете от тук: https://ergobooks.eu/books/sartsa-ot-stomana-ot-branimir-sabev/

Изнасилени от Чудеса на Радослав Парушев

iznasotchudesa3

      Дейба, трудна ми е да опиша тази книга, въпреки че тя не е трудна книга за описване. Тя обрисува историята на групата Eagles of Death Metal, както и мотивациите на религиозните терористи, разстреляли 90 души по време на атентат, случил се по време на концерт на групата в Париж през 2015та.

       По-трудното е да разгадая мотивациите на г-н Парушев, който е толкова привързан към групата и трагедията им, че обективната му оценка за случилото се бива размита от собствените му фантазии и той сближава границите на реалността и фантазията, както биха се сближили границите на кръвното налягане на средния пишман-моралист, дръзнал да разлисти Изнасилени от Чудеса.

     Знаете ли, след като прочетох тази книга започнах да се притеснявам за г-н Парушев, който продължава да губи връзката между истинския свят и този в спаруженото му от наркотици и рокендрол съзнание. Мислех, че изборът на Парушев да вкара Осама Бин Ладен в ролята на драматичен зъболекар в Отвътре е била някаква много тънка метафора за връзката между радикалния ислям и изтъняването на емайла, но не, вече съм напълно убеден че г-н Парушев е същество, което живее в съветски подземен бункер и се храни с токсични отпадъци, алкохол и weed brownies, докато слуша Бараби Блус Бенд и гледа Ал Джазйра и Скат.

     Този факт, естествено, е повече от достатъчен да препоръчам книгата, която всъщност си е доста кадърно написана. Проблемът е точно на кого да я тикна в ръцете. Меломаните едва ли биха се очаровали, защото Eagles of Death Metal не са ви Ку-ку бенд, а малкото фенове на групата ще трябва да се преборят с десетки страници история на исляма, в която няма достатъчно секс, наркотици и рокендрол, за да им задържи вниманието. И на ислямците не бих им я препоръчал, защото директността, с която г-н Парушев описва историята на религията им би ги обидила повече от лайфстайла на средностатистическия северозападен гражданин. Не бих я препоръчал и на дъщеря му, към която всъщност е адресирана историята, освен в качеството си на финално доказателство, че баща й си е изгубил ума. И на феновете на г-н Парушев не бих я препоръчал – по-скоро бих им дал списък с клиники за психични разстройства и наркомания, в която да завлекат любимия са автор, преди да е станало твърде късно.

     В крайна сметка бих я препоръчал само на г-н Парушев – след като се свести от халюциногенния пристъп, под който се е появила книгата, съм сигурен, че искрено би й се изкефил – също и би се зачудил защо е написал книгата пред 2024та година.

     Освен върху несъмненно проследяваня му от ГДБОП лаптоп, г-н Парушев може да поръча книгата си от [https://www.colibri.bg/knigi/1818/radoslav-parushev-iznasileni-ot-chudesa ]