Властелинът на Пръстените (LOTRRRR)

Screenshot 2020-05-17 at 16.38.22

 

 

   Ти, читателю, имаш невероятен късмет.

Screenshot 2020-05-17 at 16.23.43

   Преди да се гътнеш от коронавируса, докато спориш във фейса че коронавирус няма, или преди да паднеш жертва на глада в следствие на неизбежната икономическа криза, имаш достатъчно време да прочетеш трилогията Властелинът на Пръстените, точно преди да идеш на оня свят и да отдадеш нужните благодарности към Толкин… като паднеш на колене и му откопчаеш дюкяна.

   Lord of the Rings (или LOTR, което звучи като нещо, което пиян бездомник ще ти изфъфли в десет вечерта пред нонстопа) е дядото на модерното фентъзи, оформил жанра по свой образ и подобие, и заедно с трилогията на Джаксън е пуснал пръсти под полата на цялата ни поп-култура. Не искам да наричам тези бръщолевения “ревю” или “ретроспекция” (което звучи като нещо, което ти прави урологът) защото шансът да кажа нещо ново за LOTR е като шанса да оцелееш след като те нападна агресивно с копие на книгата, така че ще го карам по-лежерно.

   Първо, длъжен съм да ви предупредя че LOTR не е лесна книга за четене. Имайте предвид че:

   – повествованието е наблъскано с детайлни описания на планини, хълмове и цялата останала топография на Средната Земя, така че наличието на опитен планинар до вас е силно препоръчително.

   – ако искате да сте съвсем на “ти” със случващото се в историята, ще ви се наложи да прочетете между две и осем допълнителни книги с митове и легенди за Средната Земя.

   – поредицата съдържа повече причудливи имена на местности и герои от учебника ми по история, и успех да познаете кое ново име принадлежи на ключов персонаж и кое никога повече няма да се появи в книгата.

   – четенето на гигантското издание от Бард е толкова удобно, колкото да си миете съдовете с котка вместо с гъба за чинии.

    – За да се ориентирате в случващото се, често ще  ви се налага да спирате и да се допитвате до картата в края на книгата… 

   – …  което поне ще ви носи разнообразие, щом сюжетът започне да се влачи като опашката на касата в супера.

  – езикът е доста шарен и пъстър…

   … но оставаше и де не е – ако искахте да построите грандиозна катедрала ще се постараете да използвате най-качествения бетон и корава дървесина с най-засукана изработка, а не материали от HomeMax на промоция, нали?  LOTR е красива книга, през която не може да препускате бързо, а трябва да й се насладите бавно и блаженно, като на цигара по време на изхождане. Красотата на LOTR се крие в нейната изящна изработка, отнела на Толкин повече от 12 години, в които той е създал един пик на човешкия гении и неговата изобретателност – нещо много повече от една детинска история за дракони и магьосници.

   Но не заради всичко това трябва да прочетете тази книга. На кого му пука за една вдъхновяваща и непреходна история, гарнирана с хиляди страници митове, легенди и истории, толкова красиви и епични, че биха накарали римските и гръцките митологии, с които ни тровеха като деца, да приличат на епизоди от Съдби на кръстопът*?

   Трябва да прочетете LOTR, защото като всички непреходни истории, тя е приказка за смелостта.

Screenshot 2020-05-17 at 17.19.37

Това е история за невежия селянин Фродо, който небрежно си пие ракията и слуша радио Веселина на спокойствие, докато един ден някакъв смахнат старец не го кара да отиде на самоубийствена мисия да предаде пръстен в склад за вторични суровини в Люлин. И ако Фродо му беше казал да се разкара, усилвайки Цеца,  цялото това епично приключение можеше и да не се състои. Но не – той осъзнава опасността, и въпреки това захапва куршума. И в замяна получава повече мъдрост и сила, отколкото щеше да натрупа за хиляда години, ако си беше останал в родното село. Защото колкото и да е черна и опастна нощта, само през нея можем да стигнам до новия ден.

   Независимо дали не смеете да си покажете носа отвън без да сте облечени сякаш ще ходите на луната, или вярвате че цялата епидемия е опит да се предотврати Ливърпул да спечели купата, ние всички научихме, че нещата могат много лесно да идат по дяволите, и всичките ни планове и идеи да се скапят. Затова е нужно да се вдигнем от тежките си кресла и да тръгнем по непознати улички сега, защото утре може да е твърде късно. И помнете, ако успеете да преборите мързела си и да стигнете до края на LOTR, тогава може да постигнете всичко! Както е казал Ошо – няма път към щастието – щастието е пътят.

* И като споменах за сборниците с митични истории, спомняте ли си като бяхте деца онези досадни хлапета, които постоянно се хвалеха че са прочели Старогръцки легенди и митове? “О да, аз ги четох лятото, много бяха интересни, хи-хи-хи”. Брат, ти си на десет. Когато се прибереш вкъщи гледаш Cartoon Network и цъкаш GTA Vice City, после стоиш до късно да гледш кеча. Я ми кажи пак колко са ти били интересни драмите на Кекроп, Ерихтоний и Ерехтей. Прочел си ги насила само защото родителите ти си избиват комплексите с теб. 

 

 

94262214_249205169797914_9221031670520479744_n

Лейди Гергана от Цветелина Цветкова

  Screenshot 2020-05-05 at 19.28.18

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  Книгите, написани на северозападния диалект, са като учителите, които прекарват часовете си по-фокусирани върху собствените си драмитични животи, вместо върху учебния материал – да, забавно е за малко, и може да се посмеете на някоя просташка и цинична история, но в края на краищата оставятвпечатление за несериозно отношение. Врачански Тиквеник дори престава да се опитва, и скоро се връща към книжовния изказ. Северозападен роман на Стоян Николов пък е в Screenshot 2020-05-07 at 14.01.24другата крайност – до такава степен е вглъбен в използването на врачанска реч, че е  почти толкова непонятен за разбиране, колкото и Под Игото. О, Боже, дали великият врачански диалект ще остане забавен само във Вечерта на Северозапада по Седем Осми TV? Има ли надежда на хоризонта? Всъщност има – и тя се казва Лейди Гергана.

  По съвпадение, Лейди Гергана е и роман от Цветелина Цветкова, поредната книга от Пощенска Кутия за Приказки, които издават книги все едно строят франчайзи на Lafka.

   Книгата е разказана от Гергана, дъщерята на кмета на селото, която е събирателен образ за всички хубави качества на селските момичета, липсващи при градските кифли: работливост, характер, доброта, организация, умения с мотика, способност за конусмация на алкохол по-силен от розе. Тя живее китния си селски живот с всичките си шашави съграждани, който се върти около кръчмата на Цеца. В този свят, ако някой го няма в крачмата сутрин, то той или е умрял (и го поглебват) или е избягал от селото (и го псуват).

   В този спокоен селски топос, на чията автентичност и Елин Пелин би завидял, един ден пристига един неочакван гостенин – рус английски джентълмен, решил да си купи къща в северозапада. Между него и Гергана се заражда привличане, и се завърта една черга от забавни и трагикомични случки, разказани на автентичен диалект.

     Казват, че най-старата история е “непознат пристига в града”, което би поставил сюжета на Лейди Гергана толкова ниско по скалата на оригиналността че бихме се запитали дали скалата въобще работи. Но книгата изобщо не се нуждае от по-заплетен сюжет. Обратите и действията служат повече като платформа за поредната доза хумор и забава, отколкото за дълбоки анализи и градене на драматични арки на лиричните герои. Всяка идея, по-възвишена от “работи здраво, весели се здраво, гледай от смешната страна”, само би накърнила автентичността на романа, който притежава една доза искренност и чистота, която няма как да не ви лепне усмивка на мундзата, дори и при липсата на голяма интрига.

   Истинската магия на романа обаче се крие в използването му на диалекта – вместо да пълни изречениета си в думи, които дори кореняк-врачани не биха разбрали, госпожа Цветкова просто променя по някоя буква в думите, както и сменя ударението, за да се получат едно дребни промени, които не биха отблъснали чужденците, но пък веднага ще променят изживяването за врачаните. А пък където присъстват диалектни думи, те удобно са пазяснени като бележки под текста. Това прави четенето хем автентично, хем разбираемо, демек – убаво е.

   Ако не може да се наситите на простотиите на Краси Радков, или пък си търсите нещо забавно и непретенциозно за четене докато чакате да отворят кръчмите, Лейди Гергана ще ви предложи един приятен коктейл от смешни ситуации, селскостопански мъдрости, пияни цигани, още по-пияни англичанки, и дори мъничко тъга. С една дума – прибиваньие.

Може да поръчате от тук – https://ciela.com/leydi-gergana.html

Кървавият Портокал от Хариет Тайс – ревю

kyrvaviat-portokal-ciela-9789542831075

   В тези несигурни времена, читатели, реших че ще ми подейства терапевтично да грабна някое леко и несериозно четиво, за което на никого, никога няма да му пука, и да го наругая по интернет за всеобщо забавление. Звучи добре? Да започваме!

   Първо, нека разкарам хвалбите отначало – Кървавият Портокал е перфектно функционален криминален роман, който ще ви забавлява за няколко часа, докато чакате на опашката пред супера. Главната героиня е адвокат, и госпожица Таймс борави доста добре с юридическия жаргон, което трябва да е изисквало доста стабилен рисърч. Уви, аз не разбирам от него и не мога да коментирам за достоверността му в романа, така че стабилният рисърч може и да е бил умело боравене с гугъл… и бутилка джин.  Всичко останало – сюжет, герои, развързка – са едно стабилно ОК.

    Проблемът е че просто не можех да взема Кървавият портокал на сериозно. Виждам я описана като “смел” и “ноар” роман, само че не си “смел” и “ноар” само защото по някой път споменаваш лайна и секусално насилие (тогава си  вестник от жълтата преса), и всичко, което имаш, е една що-годе кадърна мистерия, и главна героиня, която само се оплаква колко е трудно да съчетаеш професионалния с личния живот, и да не се губиш децата в парка.  

   Може би проблемът е в мен – или по-скоро в десенситизираното чудовище, в което десеттината години хорър литература и липса на майчина любов са ме превърнали. Представям си че пред очите на млада почитателка на Артър Конан Дойл, Фицджералд и Дан Браун, или пък на продавачка в Кауфланд, срещата с всевъзможните картини на сексуално посегателство в романа ще е толкова шокираща, колкото първия ми опит да си изкарам лични документи в МВР. А госпожица Таймс достига направо комични върхове за да ви покаже колко зли и себични същества са мъжете и как желаят само за използват противоположния пол. Единствената полза от романа би била да ви покаже колко токсичен може да бъде един брачен съюз, но май по-просто и ефективно решение би било да се обадите на родителите си.

   Суров съм, читателю, но това е от карантината. Кървавият портокал е книга, която се чете с чаша вино в ръка, и се “препоръчва горещо” на най-добрата ви приятелка. Е, аз нямам бутилка вино, нито прители, но пък имам сравнение за финал – романът е точно като адвокатите, представени в него – кадърен, спретнат, и ефективен, но с тревожните наклонности да се напива вечер и да припада в локва от собствените си приятни и не дотам приятни телесни течности. Приятна карантина.

Ако решите да й дадете шанс, може да поръчате книгата от [ https://ciela.com/karvaviyat-portokal.html ]

 

Сърца от Стомана от Бранимир Събев

48757902._SY475_

 

 

    Бранимир Събев трябва да е първата спирка на всеки, който се интересува от Български ужаси (втората трябва да е фейсбук страницата на Мартин Карбовски). Като член на клуба LAZARUS, той активно доставя качествени разкази както в антологии като Писъци и Сърдити Небеса, така и в авторски сборници като Априлска жътва и Човекът, който обичаше Стивън Кинг (върху чиято корица името „Стивън Кинг“ заемаше десет пъти повече място от името на автора, най-вероятно заради естетични причини, сигурен съм). Под крилото на издателство Ерго, г-н Събев вече е готов да ни представи първия си роман.

            Българията в Сърца от Стомана е това, в което несъмнено щеше да се превърне нашата мила татковина, ако Бай Тошо беше останал на власт – една икономическа утопия, пред която всички световни супер-сили свеждат глави. Начело гордо стои нов диктатор – Майка Пророчица, която освен че е оправила тая държава, притежава също толкова фантастичната способност да чете мисли – което е напълно нормално за всеки уважаващ себе си тоталитарен лидер. Изкоренила жаждата за насилие и агресия, забранила употребата на алкохол, и наркотици, и премахнала армията (чакай, това не го ли направи Борисов?) тя гордо стои начело на скучната ни страна и … ъм, не знам, решава кръстословици сигурно.

     В тази шарена полянка, в която се е превърнала държавата, един ден се разбива метеорит, носещ със себе си озлобени извънземни, готови да оберат лайката на утопичното ни общество. О, не, надават вопъл всички, кой ще ни избави от тази зловеща напаст? Кой, освен онези десетки войници в ей онова поделение ей там, ръководени от няколко опитни генерали и разполагащи с толкова военно оборудване, оръжия и муниции, колкото ще са ви нужни за да оцелеете един следобед в Бургаския квартал Меден Рудник. О, не, отново надават вой безпомощните българи, почти всички от тях ги избиха извънземните в средата на романа! Кой ще ни помогне сега? Кой, освен още една група войници от онова другото поделение, който до сега бях твърде заети да играят свара и да си лъскат, ъм, кубинките, за да помогнат.

   Защото виждате ли, читатели, въпреки че разказите на г-н Събев са по-технически издържани и от автомат Калашников, първият му опит с по-дългите форми (демек романите, а не краката на майка ти), все още леко накуцва. Сюжетът сякаш свършва на няколко места докато романът продължава, само защото г-н Събев се е опитвал да достигне определен брой думи, все едно пише дисертация. Не казвам че стъпките в романа не правят смисъл, а че по-скоро отлагат края му, за да направят място за повече бадас екшън и секс сцени. Което май изобщо не е кусур като се замисля.

   Романът е по-скоро едно любовно писмо към казармата и дружбата, породена между десетки пустиняци, които се приспиват вечер с унищожителната миризма на кубинките си. Съвсем съм сигурен че голяма част от героите в романа са базирани на реални приятели на г-н Събев, с шантавите си прякори и родни села. Може би и затова никой от героите не се откроява (или може би защото всички носят камуфлаж, не знам).

       Сърца от Стомана звучи повече като демо-запис на млада и зелена група, записан докато членовете й къркат бири и жулят бело, отколкото като ударен шедьовър, каращ десетки фенове да крещят припевите на висок глас в рок клуба във Враца. Но нека това не ви отчайва. Г-н Събев притежава не само майсторски стил и технически умения, но и нещо по-важно – дълбока любов и много уважение към жанровата фикция, придобити с фанатичното консумиране на стотици филмови и книжни екземпляри. Сърца от Стомана не е много дълбок или философски роман, но предполагам че не и това е била целта му – той е по-скоро успешен опит за класически пълп роман – несериозен, страшно забавен и леко дебилен. Като наистина стойностните неща в живота.

С копие може да се сдобиете от тук: https://ergobooks.eu/books/sartsa-ot-stomana-ot-branimir-sabev/

Изнасилени от Чудеса на Радослав Парушев

iznasotchudesa3

      Дейба, трудна ми е да опиша тази книга, въпреки че тя не е трудна книга за описване. Тя обрисува историята на групата Eagles of Death Metal, както и мотивациите на религиозните терористи, разстреляли 90 души по време на атентат, случил се по време на концерт на групата в Париж през 2015та.

       По-трудното е да разгадая мотивациите на г-н Парушев, който е толкова привързан към групата и трагедията им, че обективната му оценка за случилото се бива размита от собствените му фантазии и той сближава границите на реалността и фантазията, както биха се сближили границите на кръвното налягане на средния пишман-моралист, дръзнал да разлисти Изнасилени от Чудеса.

     Знаете ли, след като прочетох тази книга започнах да се притеснявам за г-н Парушев, който продължава да губи връзката между истинския свят и този в спаруженото му от наркотици и рокендрол съзнание. Мислех, че изборът на Парушев да вкара Осама Бин Ладен в ролята на драматичен зъболекар в Отвътре е била някаква много тънка метафора за връзката между радикалния ислям и изтъняването на емайла, но не, вече съм напълно убеден че г-н Парушев е същество, което живее в съветски подземен бункер и се храни с токсични отпадъци, алкохол и weed brownies, докато слуша Бараби Блус Бенд и гледа Ал Джазйра и Скат.

     Този факт, естествено, е повече от достатъчен да препоръчам книгата, която всъщност си е доста кадърно написана. Проблемът е точно на кого да я тикна в ръцете. Меломаните едва ли биха се очаровали, защото Eagles of Death Metal не са ви Ку-ку бенд, а малкото фенове на групата ще трябва да се преборят с десетки страници история на исляма, в която няма достатъчно секс, наркотици и рокендрол, за да им задържи вниманието. И на ислямците не бих им я препоръчал, защото директността, с която г-н Парушев описва историята на религията им би ги обидила повече от лайфстайла на средностатистическия северозападен гражданин. Не бих я препоръчал и на дъщеря му, към която всъщност е адресирана историята, освен в качеството си на финално доказателство, че баща й си е изгубил ума. И на феновете на г-н Парушев не бих я препоръчал – по-скоро бих им дал списък с клиники за психични разстройства и наркомания, в която да завлекат любимия са автор, преди да е станало твърде късно.

     В крайна сметка бих я препоръчал само на г-н Парушев – след като се свести от халюциногенния пристъп, под който се е появила книгата, съм сигурен, че искрено би й се изкефил – също и би се зачудил защо е написал книгата пред 2024та година.

     Освен върху несъмненно проследяваня му от ГДБОП лаптоп, г-н Парушев може да поръча книгата си от [https://www.colibri.bg/knigi/1818/radoslav-parushev-iznasileni-ot-chudesa ]

Стивън Хокинг – Кратки Отговори на Големите Въпроси

kratki_otgovori_na_golemite_vuprosi

 

          Няма да се лаская, като предположа че в аудиторията ми има астрофизици – все пак не съм телевизия Скат. Въпреки това не смятам че Стивън Хокинг се нуждае от представяне – издигналият се до статута на поп-културна икона астрофизик е познат не само на Кеймбриджските си колеги, но и на мнозина от нас, благодарение на парализираната му чаровност и роботски глас. И докато постиженията му му носят куп награди и респект от учени по целия свят, за нас, малоумниците, остават само огризки от гения му, под формата на документали филми или дийп постове във фейса. За наше щастие, малко преди да поеме последна глъдка въздух, Хокинг решава да разкрие тайните на Вселената и на непросветените, като напише една книга, в пъти по-достъпна от опитите на неговите колеги (може би с лекото изключение на Астрофизика за Заети Хора на Нийл Деграс Тайсън). За съжаление Хокинг не успява да види как Кратки Отговори на Големите Въпроси излиза на бял свят , но тя все пак успява да ни даде един поглед в света му, където, ще ви кажа под секрет, не се мяркат мисли за това кой ще спечели Евровизия, или каква ще е цената на гроздето това лято.

          Кратки Въпроси на Големите Отговори е колекция от есета на Хокинг, в които той дава мнението си за редица от най-горещите въпроси, на които човечеството ни дири отговор. Съществува ли Бог? Ще ни поробят ли роботите и изкуствения интелект? Има ли друг живот във Вселената? Ще се оправи ли футболът в България (това есе се състои от 17 страници с въпросителни знаци)? Смайващо е колко достъпно Хокинг ни представя едни безкрайно сложни и комплексни понятия и явления, които стотици учени са изследвали и изучавали със столетия. Да, ние едва ли някога ще достигнем нивото на разбиране на Хокинг (нито това на професорката в Нов Български, честно) но самият факт че Хокинг успя да обясни какво са гравитационни вълни и това как работи ДНК на такъв празноглавец като мен само доказва гения му. Резултатът е една книга, която не само ще ви забавлява докато акате сутрин, а и ще ви раздвижи сивото вещество доста повече от дупетата в Инстаграма. Е, дори и аз гледах като бургазлия в музей на някои места (при цената, например), но все пак си говорим за астрофизика – колкото и умел учител да е Хокинг, бъдете готови да препрочитате някои абзаци, докато им схванете смисъла. Но това изобщо не пречи на книгата да остане безкрайно забавляваща. Хокинг дори прокарва тънък хумор в есетата си, който успява да ви напомни че четете труда на Хокинг, а не на някой сбръчкан професор, който не е виждал вагина от 1976-та.

         Читателю, нека сме честни – с теб не сме много акълести. Думите и идеите на Хокинг са като йероглифи за нас, и едва ли това, което ни учи, ще ви послужи зад касата в Кауфланд. Но не заради това трябва да прочетете тази книга. Хокинг е гений, феномен, икона. Но докато Хокинг е един, във вмирисаните лаборатории в университети по целия свят, хиляди далеч по-безинтересни учени превръщат научната фантастика в научен факт. В този свят на Тръмп, Брекзит, Фейсбук и Министерство на Образованието и Науката, Големи Въпроси за Кратки Отговори ще ви напомни че не всичко около нас се ръководи от идиоти, и че на този свят има хора, трудещи се ден и нощ за да подобрят кочината, в която живеем. Хокинг може да е най-известният от тях, но далеч не е единственият. Той е този, който ще ви тикне книга пълна с астрофизика и биохимия в ръцете, и вие ще му благодарите, вместо да го препсувате. Хокинг ще ви върне вярата в науката и здравия разум, и ще ви напомни, че все още има брилянтни хора, които бавно но сигурно разгадават тайните на Вселената и мястото ни в нея, стига такива тиквеници като нас да не им се пречкат.

 

С наръчника за това как да не бъдем прости може да се сдобиете от тук:  https://www.bard.bg/book/?id=2380

 

Играч Първи, Приготви Се – Видео Ревю

Драги читатели, от днес може да се наричате и зрители, защото пилотният епизод на Netflix серила ми е готов! Договорът ни е за 12 сезона, но всяко голямо пътешествие започва с една стъпка, и тя вече е факт!

Насладете се на гладкия ми като мед глас и острия ми като бръснач хумор, и помнете – в Книжовността му е майката, а майка му е с Божо.

Наздраве!