Стихотворения на Виктор Пасков и Имам нещо да ти кажа на Константин Трендафилов – ревю

Днес поезията достига младото поколение най-вече чрез социалните мрежи и матурите. За съжаление размерът на класики като Опълченците на Шипка и На прощаване не е подходящ за стопеното внимание на подрастващите (пък и могат да доведат до обвинения в нетолерантно отношение, 2022-ра сме все пак). Тук идват на помощ Инстаграм поетите, като небезизвестната Рупи Каур и сексапилната й българска версия – Константин Трендафилов, познат също като Папи Ханс. Ноември чаровникът издаде втората си стихосбирка, съпроводена с бляскаво събитие в гъзарски столичен клуб, където Азис чете негово стихотворение (и аз нямаше да повярвам, ако го нямах на запис).

Със своите кратички, идеини, нежни, и остроумни стихове, Кокича засяга вечни теми като любовта, раздялата, смъртта, и кафето. За разлика от по-класически поети, творчеството му е в пъти по-достъпно и би накарало и най-лишените от чувство за метафора и символика да се гордеят, че са разбрали смисъла на стихотворение… от пет реда.

Имам нещо да ти кажа събира десетки стихотворения с приветлив обем, които залагат повече на смисъла и “вайбовете”, отколкото на сложна техника. Някои стихове казват толкова с мъничко думи, че веднага искаш да си ги залепиш на стената и да ги препрочиташ пак и пак. Други трудно ще ги оцениш, ако не си влюбени тийнейджърка. Трети всъщност са доста креативни и неочаквани, разчупвайки смислово стихосбирката, точно когато си на прага да се откажеш, след деветото стихотворение, в което хора се прегръщат.

В резултат стиховете на Кокича се усещат като изкушаващ бонбон, който ще схрускате набързо и веднага ще забравите. Ако пък ви се чете нещо по-засищащо и многопластово, като мазна истанбулска баклава, то насочете поглед към другото важно литературно събитие на годината.

Освен три безсмъртни романа, няколко новели и разкази, и безброй разбити женски сърца, оказа се че талантливият бунтовник Виктор Пасков ни е оставил и раница с тетрадки, пълни със стихове. Тяхното издаване беше голяма новина, имено защото малцина подозираха, че те изобщо съществуват. Благодарение на труда на Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Иван Ланджев, както и на художника Дамян Дамянов, всички можем да се насладим на поезията на Пасков… и да се чудим колко вулгарни стихотворения са отказали да включат в стихосбирката.

Между страниците ще откриете Поезия с главно П, от времената, когато поетите не са чудили как да увеличат органичния рийч на творбите си, а са изливали душата си върху хартията. Имено това прави и Пасков – без да се притеснява че стиховете някога ще достигнат чужди очи, той твори искрено – понякога хаотично, но винаги с чувство.

Стихосбирката крие тонове тъга, любов, носталгия, раздяла, музика, есен, студ, жълт цвят и ни позволява да надникнем в ума на един велик писател, без филтри и претенции. Ако сте харесвали часовете по литература и с удоволствие сте чели Далчев и Ванцаров, вместо да зарибявате съученички (както Пасков би ви посъветвал), то ще оцените това съкровище и често ще се връщате към отделните поеми и ще ги препрочитате, оценявайки красотата им и чувството за тъга, която често носят.

И докато литературният свят може само да се радва че получава такъв интимен поглед в творчеството на Пасков, имено стиховете на Кокича ще разкрият красотата на поезията на новото поколение читатели. Въпреки че Имам нещо да ти кажа не ми каза кой знае какво, адски много се радвам че тя съществува. Ако ви е харесала – моля, не се ограничавайте само с поезията на Кокича. И Виктор Пасков е бил музикант все пак, дори и да няма хитове като Кекс.

Uzumaki / Shiver на Джунджи Ито (Junji Ito) – ревю

Дебела стена разделя мангата от останалия литературен свят. Основната причина е, че тя е отражение на японската култура, и за мнозинството от западния свят, мангата остава нещо далечно и неразбираемо, като традицията на мяташ салфетки в чалготека.

Ако нямате желание да се впускате в шизофреничния свят на мечоносци с прически, сочещи във всички посоки на компаса, и на ученички с гърди с размера на два абзаца на Достоевски, то има един автор, който страни от всички инфантилни клишета на жанра и предоставя един коктейл на ужаса, задължителен за всеки фен на жанра.

Джунджи Ито (Junji Ito) е почитан като абсолютен майстор на ужаса в родната Япония. Вдъхновен от Лъвкрафт и редица психо манга-артисти, Ито е майстор както на космическия ужас, така и на по-интимния, роден от фобии, обсесии и страх от непознатото.

Най-известен е с Uzumaki – история за един град, обсебен от спирали. Както във всички добри истории на ужасите, всичко започва съвсем невинно, когато главната героиня вижда познат, който коленичи в тъмна уличка, загледан в черупката на охлюв. Постепенно целият град е завладян от спиралите, докато самата реалност не започва да се изменя и не потапя жителите в един Лъвкрафтски кошмар, подобен на това да попаднеш в Софийското метро след мач на Левски. Впечатляващ е плавният преход от психологически ужас, през брутален body horror до чист космически ужас. Накрая се оказва, че за всичко е виновен българин, който им е сготвил убийствена вита баница. Ташак де.

За още по-брутален микс от истории вижте колекцията Shiver, която събира 10 от най-добрите разкази на Ито. Какво бихте направили, ако видите гигантски дирижабъл във формата на главата ви да лети към вас, готов да ви обеси? Или посетите къща, където стопаните са движени като кукли на конци от същества, живеещи в тавана? Или ако семейство ви изведнъж се вманиячи към мазнина и брат ви реши да си изстиска всички пъпки върху лицето ви (сериозно)? Или ако може да прекарате цяла вечност в рамките на един сън… в какво ще се превърнете, когато се събудите? Това са само част от изродщините, които въображението на Ито стоварва посредством умелата му четка.

Визуалният стил на автора също е доста реалистичен, което го прави достъпен дори и за начинаещи манга читатели. Този реализъм също така помага на шокиращите рисунки, често наподобяващи повръщаното на котката ми след като е преяла с морски дарове, да изпъкват още повече и да карат пръстите ви да треперят, докато разгръщат страниците.

Ако сте фенове на ужасите и ви е писнало от това да чакате родните издатели да ни зарадват с нещо качествено, разширете литературните си хоризонти и се запознайте с едни от най-ефективните и въздействащи хорър истории под слънцето. Неслучайно Джунджи Ито се слави като японския Стивън Кинг (дори и да не е издрусал толкова бело през осемдесетте).

Maus на Арт Шпигелман и Човекът в търсене на смисъл на Виктор Франкъл – ревю

Не знам дали две години пандемия и забрани имат вина, но напоследък историите за концентрационни и работнически лагери все повече ми привличат интереса. След разтърсващата Жертвеното Поколение от Благородна Госпожина, реших да видя как я карат лагеристите на запад с помощта на две класики: Maus и Човекът в търсене на смисъл. И двете книги описват ужаса на концентрационните лагери, докато изследват силата на човешкия дух, и гарнират с личната история на авторите извън стените на лагера. Разликата е, че едната е влиятелна философска книжка, а другата е комикс, в който еврейския Супермен изстрелва нацисти в космоса. Ташак де.

Maus е впечатляваща творба, която е престъпно пренебрегната от българските издатели, въпреки че е окичена с повече признания и награди от КПП Капитан Андреево от конкурса за корумпираност. Книгата преплита биографичната история на автора Арт Шпигелман, който се опитва да завърши великият си комикс за Аушвиц (спойлер – завършил го е), както и да се справи със стиснатия си, чалнат, застаряващ баща Владек. Именно неговата история е интересната – тя проследява живота му като младеж в Полша, където всичко е тип-топ, докато Хитлер не решава че му е писнало да плаща 2 и 50 такса обслужване за банковата си сметка и започва да затваря алчните еврейски банкери (и не само) в газови камери.

Първата част на графичния роман проследява бавното, но неизбежно влошаване на ситуацията за евреите и в частност Владек и семейството на Арт – приватизирането на частна собственост, гоненията, изолирането им в гета, кражбите, побоите, както и нарастващия страх на семейството на Владек за живота им. Във втората част мъжът прекрача прага на Аушвиц и започва своята битка за оцеляване. Тук най-ярко блестят моментите на солидарност, предприемчивост, смелост и воля за оцеляване насред безконечния ужас на лагера.

Книгата ни показва и как травмата от лагера продължава да живее и десетилетия след Аушвиц. Виждаме Владек в настоящето и това как здравето му се влошава, докато самият той се превръща в типичния заядлив чичак, който се оплаква на продавачките в Била че най-скъпите домати са сложени точно до най-евтините и не е ясно кои кои са.

Ако мислите че графичните романи са ви под нивото, може да се насочите към философската Човекът в търсене на смисъл, където Виктор Франкъл услужливо ни позволява да усетим сивото отчаяние на лагерите от първо лице, като добавя 50 страници сухи трактати за логотерапията и психотерапията към книгата си. Преди тях, разказът му за лагера отваря прозорец към човешката психика, напрегната до краен предел, и това как всеки човек отговоря на стимулите от външния свят. Кара те да се замислиш дали ти ще се от тези, които ще запазят човешкото в себе си, или ще се оскотиш от кучешките условия на живот.

Тук блести аналитичният поглед на доктора Франкъл, който се абстрахира от емоциите и обективно описва живота в лагера и влиянието му върху човешката психика. Някои се обръщат към религия за да запазят сили, други хранят надежда че отново ще видят близките си, трети изпушват последната си кътана цигара и приемат съдбата си.

И двете книги отбелязват загубата на човешкото в лагерите, и как всички ние сме на ей толкова от това да загубим всички достойнства. Позволете на тези книги да ви напомнят че този невиждан ужас се е случил преди няколко десетилетия и че вероятно ще се случи отново, и никой не е застрахован, колкото и снимки от Дубай да имаш в Инстаграма. Но попийте от тях и уроците за силата на човешкия дух, за човещината и за тези, които са успели да запазят частица човешко в себе си.

Престъпление и Наказание от Фьодор Достоевски – ревю

След Записки от подземието бях объркан. От една страна очаквах още изтощителни житейски размисли от тъжни и безнадеждни руски неудачници. От друга, бях чувал че Престъпление и Наказание е интригуваща криминална история за смразяващо убийство и издирването на престъпник а-ла Агата Кристи. Как щяха да се съчетаят подобен забързани и напрегнат сюжет с повествование свежо като кожата на Петър Дънов? Какво изобщо е Престъпление и Наказание? Нека разберем:

Престъпление и Наказание е историята на Разколников, който решава да убие и ограби омразна старица, тровеща живота на хората около себе си. Също така е история за майка му и сестра му, които се опитват да сгодят щерката за дърт богаташ. Разказ е и за Соня и бедното й семейство, които отчаяно търсят спасение от нищетата. Тези три конфликта се преплитат като изтървани спагети и се разиграват в дълги диалози, където специфичното изражение на героите може да бъде описано в 20 реда, след което сцената, действащите лица и слънчевата система могат да се сменят напълно за два реда.

Престъпление и Наказание е книга за това какво е да убиеш друг човек и да го скриеш от най-близките си хора. За това какво е да те гложди параноята дали всички около теб вече знаят истината и само си играят с теб. За това дали ще получиш прошка и дали някой ще продължава да те обича след като всичко свърши. Да, тези теми може и да са разгледани по-достъпно в някой трилър от библиотеката на майка ви, но едва ли ще имат същата тежест ако не ви се налага да се пулите в текста като теле, чудейки се за какво говори полицая Порфирий Петрович през последните тринайсет реда.

Престъпление и Наказание е Роман с главно Р, от времето, когато хората са имали сравнително малко методи да описват света около себе си и писателите са възприемали работата си сериозно. На техните плещи падала отговорността да търсят отговор на големите въпроси, а не да си оптимизарат инстаграм стратегията. Също така е и продукт на време, в което хората не са имали какво толкова да правят през студените руски зими, освен да пият, да четат и да чакат някой да изобрети мачовете и по-евтината водка, така че няма да е зле да се въоръжите и с търпение. Ако успеете да преглътнете далечното и странно държание на героите и сухото действие, ще зърнете една картина на човещина, на трагедия, на любов и омраза, на наказанията, които обществото ни налага, и които ние сами си причиняваме, и на това какво следва след всичко това. Е, аз знам какво следва за мен – нещо, което със сигурност няма да е писано от Достоевски!

Плюшеното приключение/Мазето от Благой Д. Иванов – ревю

След книга с кино критика, сборник с разкази, графичен роман и художествен роман, наскоро Благой Д. Иванов ни зарадва и с детска книжка. Докато очакваме да излезе от печат и готварската му книга, нека хвърлим поглед върху Мазето и Плюшеното приключение и опитаме да диагностицираме биполярното му разстройство.

Започнах с Плюшеното приключение, разбира се, защото е по-близка до менталната ми възраст. Книгата ни запознава с Хейли, плюшена белуга – не бе, не бутилка водка, а животно, което се озовава изхвърлено на бунище. Там Хейли се запознава с Тутето – сладуресто плюшено куче, инцидентно изхвърлено от стопаните си. Двамата герои се впускат в опасно приключение да избягат от бунището и да стигнат морето, където Хейли ще се събере с истинското си семейство белуги и ще отплава весело в морето, където ще допринесе за замърсяването на водите с токсични пластмаси.

Плюшеното Приключение е забавна приказка, в която страхливите герои откриват смелостта си, мъдрите оказват помощ и дават кураж, и приятелите се появяват точно навреме, за да ни спасят от опасността. Освен със страхотни главни герои, историята ни среща и с опасни врагове и забавни съмишленици, които са страхотно реализирани и ще станат любимци на малчуганите.

Ако пък по погрешка сте взели книгата за дете, което е твърде заето да зяпа палави рускини в TikTok, за да се научи да чете, на помощ идват и прекрасните илюстрации на Свилен Димитров, които правят книгата истинско удоволствие за окото.

Ако търсите нещо също толкова майсторски написано, но с повече убийства на проститутки, Благой няма да ви разочарова. В Мазето, главният герой (който не е назован в книгата, така че според мен се казва Фалафел) е мълчаливец, който има неприятния навик да убива момичета и да ги заравя в мазето си. Книгата проследява 12 месеца от живота му, в които той се опитва да съчетае утоляването на жаждата за кръв на Звяра, живеещ в главата му, с това да убеждава годеницата си Валентина, че е сготвил вечеря, а не е поръчал от Glovo.

Въпросът дали ще успее да обуздае кръвожадната си природа, преди тя да домъкне Валентина в мазето, е централен в романа и през първата половина отговорът въобще не ме интересуваше. Мазето набляга над “психо” частта на психотрилъра и обича да задълбава над разсъжденията на Фалафел. Проблемът е, че той е един изключително скучен герой. Тутето от Плюшеното приключение е далеч по-солиден персонаж, въпреки че е пълен с пух. В резултат поредната жертва на Фалафел станах аз, защото ме убиваше от скука.

С течение на времето обаче хладнокръвната маска на Фалафел започва да се пропуква и виждаме как той става все по невнимателен, докато губи контрол над себе си. С всяка страница историята те поглъща повече, докато не стигне до финалът, който е приятно психарски и неочакван и ще остави феновете на истории като Мълчанието на агнетата доволни.

И двете книги завършват с послеслови, в които Благой изрежда десетките си източници на вдъхновение за историите, от което си проличава неговата любов към изкуствата. Той си разбира от работата толкова, колкото Papi Hans разбира от това да пъди фенки от прага си всяка сутрин, и разнообразието, което предлага, може само да ни радва (за Благой говоря!). Каквото и да изберете, няма да сбъркате – има по малко Благой за всеки. Но аз горещо ви препоръчвам да изчакате и дългоочакваната му книжка за оцветяване.

Перлено Порно от Ирена Карпа – ревю

Познавате носталгията ми към публицистиката от периода около 2005-та година: златният век на геймърските списания като PC Mania и Gamer’s Workshop, както и на далеч по-интересните Playboy и FHM, плюс изродщините на младия Карбовски и младежкото Споко. На пръв погледа, Перлено порно ми напомни за съвременниците си Hash Oil на Момчил Николов и Дзифт на Владислав Тодоров – книга на бунтарска журналистка, носеща онзи емблематичен дух на времето. Трябваше да узная повече за този пънкарски бъларски журналист, затова взех книгата (а не защото имаше думата „порно“ в заглавието, кълна се!).

Скоро разбрах защо ми е толкова непознат – Ирина Карпа е украинка и да, отне ми срамно много страници, докато го осъзная. Е, какво толкова, нека да си разширим читателските хоризонти, и то по-бързо, че да не вземе Путин да реши да издагне новата си резиценция на мястото на Украинския парламент.

Перлено порно е една шарена картина на Украйна в началото на XXI век – страна на ръба на соца и новото време. Събитията се развиват по време на Оранжевата революция срещу правителството и главната героиня е Катакана Клей – журналистка, която гордо живее пънкарския си лайфстайл, в който само се чуди как да вгорчи живота на хората около себе си и после да се пита защо е толкова нещастна. Дори пътува към страни като Шри Ланка и Индонезия, където продължава да дразни местните повече от дупка в чорапа, която непрестанно пее Калинка Моя.

Самата Ирина Карпа е журналистка, певица и представител на едно ново пост-социалистическо поколение в Украйна. Свирила е в пънк групи, снимала се е за Playboy и през 2015 става секретар по културните въпроси в Украинското посолство във Франция.

Очевидно е, че Карпа базира главната героиня на себе си – и двете пишат за списания, високи са около метър и шейсет, и са крайно дразнещи. Това явно е силата на Карпа – дори министърът на културата в Донецк заповядва тя да бъде разстреляна, заради неина рисунка.

Да, Катакана е дразнещ и детински персонаж, но въпреки това леко й съчувствах. На моменти проличава желанието й за истинска връзка с други хора и неспособността й да достигне до това заради бунтарския си и свободен дух (или просто защото е наистина дразнеща, не мога да преценя). Катакана е образа на една млада и независима жена, далеч от социалистическия идеал за жена-домакиня, която работи в шивашки цех. И върху нейните рамене тежат проблемите, които идват с този отказ от установения модел.

Не, не съм си бил четвърта доза от ваксината, въпреки че се доближавам опасно до теми като феминизма. Причината е, че Перлено Порно е толкова безинтересна книга, писана за украйнска аудитория, че само като си спомнях за нея изпаднах в просъница и започвах да халюцинирам. Дори и да разпознавах всички поп-културни имена, отново бих предпочел да използвам книгата като подложка за преливаща чаша с кафе, или като нещо, с което да замеря издателя. Путине, натискай червения бутон братан, няма какво да загубим.

Дракус пролет-лято 2021 и Зовът на Лъвкрафт ревю

Ако искате да разгърнете направен с любов сборник с разкази от модерни български автори, изборът ви се свежда до серията Пощенска Кутия за Приказки на Гери Турийска и списание Дракус на Явор Цанев.

И докато въпросът кой издател има по-лъскава и красива коса остава доста спорен, този кой работи с по-кадърни автори е очевиден. Затова мисля, че е крайно време да разгледаме част от предложенията на Gaiana.

Въпреки своя книжен формат и обем от 150 страници, Дракус пролет-лято 2021 е списание, което блести с пъстра палитра от жанрова литература от родни автори, плюс някои бонуси като разкази от Джордж Оруел и Алеко Константинов.

Жанрово, ужасите са на дневен ред, с Далечна Звезда, която е ударна доза космически ужас в дребно американско градче, Тя е Жената – приятен психологически портрет на сериен убиец и Лимбо, която разказва за вътрешната борба с демоните. Имаме и твърдо сварен сай-фай, като Взлом и +Безкрайност, които биха паснали във всеки сборник на библиотека Галактика. Откъсът от романа Змейова Песен ще зарадва всеки фентъзи фен, а Как се Казваш е приятно мрачен урбън фентъзи разказ. За десерт имаме малко поезия в превод на Явор Цанев, както и страхотния му разказ “А” и “А”.  В резюме – приятна колекция за фенове на жанра, които търсят нещо родно, качествено и различно.

Освен Дракус, Явор Цанев и компания организират конкурси с разкази, вдъхновени от култови писатели. Сборници с отличените разкази вече зарадваха феновете на Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Робърт Шекли, Едгар Алан По и Брам Стокър. След следния разговор:

реших да направя компромис и да си взема Зовът на Лъвкрафт. Бащата на космическия ужас ни вдига косите с идеята, че ние сме прашинки в безкрайния космос, където дебнат пипалата на всяващи лудост божества. Но в по-близък план, творчеството му засяга герои, които се мислят за много умни, но често се оплитат в древни пророчества и се озовават на зловещи места, където едва ли ще попаднат в компанията на бутилка гроздова и група изгубени украински компаньонки.

Имено тази мрачна и тягостна хорър атмосфера търсех в сборника и не останах разочарован: В сянката на Лефъртс Корнърс, Дявола от “Вайълет Роуз” и Докторите са чист лъвкрафтски ужас. Най-големи изненади пък бяха Историята на Ерих Цан (супер разказ за сделка с дявола), Пратеникът (който ме изпрати по българските земи тогава, когато римляни са бродили по тях) и Просто Бизнес (най-великият comic relief разказ, писан някога). В сборника присъстват и много истории за пазители на древни тайни, както и някои малко по-креативни отрочета на космическия ужас, които също са супер, но не са моят вкус Лъв-крафт бира.

Затварям и двата сборника успокоен, че в България все още има кадърни писатели – трябва само да знаете къде да ги намерите. В повечето случаи, тук: https://gaiana-books.com/

Английският съсед от Михаил Вешим – ревю

Драги читател, в случай, че наскоро сте се събудили от дългогодишна кома, съм длъжен да ви уведомя, че българите сме крайно селски и мързелив народ, на който можеш само да му дадеш да пие по цял ден в кръчмата и да ходи по жени (а на жените да готвят, да носят пиене и да си избират спонсори). Ето, спестих ви нуждата да четете Английският съсед, Мисия Лондон, половината Иво Сиромахов и целия Иван Хаджийски.

Но ако още настоявате – годината е 2008-ма и Михаил Вешим ни кани на гости в село Плодородно, някъде из България. Дом на няколко селяни, всеки от които със своите мечти, пороци и мъдри идеи за забогатяване. В тази китна атмосфера от мъгливия Манчестър пристига нищо неподозираният англичанин Джон. Новодошлият решил да си купи къща в селото и да се наслади на пенсионирането си, далеч от работещата здравна система в Англия. Щом преодолеят недоверието си към него, нашенците веднага го наобикалят и опитват да въвлекат в схемите си.

Ако не сте се сетили вече, основната идея на романа е противопоставянето на двата модели на поведение – от една страна имаме работлив англичанин, който се научава да цепи дърва и да оре ниви с трактор, което го превръща в търсен кадър чак в съседното село. На другия полюс имаме чаровния неудачник Нотко, който се опитва да направи удар в Еврофутбола с помощта на съвети от Джон за мачове от английското; имаме кмета, който използва чужденеца като билет да точи пари от еврофондовете; имаме и бившият агент на ДС Щърбанов, който се опитва да произведе и продаде нелегални вещества с помощна на селски алхимици. Тази българска опера нямаше да е пълна и без хора като Скинаря, чиято единствена амбиция е да мрази чужденеца.

Да, това противопоставяне сега може да е малко изтъркано, след успехите на Българските ми квартиранти и делата им в Англия на Никола Крумов или екранизацията на Мисия Лондон, но трудът на Вешим издържа теста на времето с чара, искреността си и с уважението към българските селяни (което често липсва при автори като Сиромахов). Дори и в англичанина Джон са вплетени човешки слабости. Завалията също се озовава в капана на отчаянието (и кръчмата), падайки жертва на единственото нещо, което може да срути волята и желанието за живот на един мъж – жена му.

Умението на Вешим да осмива сблъсъка между НАС и ТЯХ (което е тема и в романите му Руският съсед и Нашингтон) далеч не се изчерпва с няколко евтини шеги за това колко сме прости българите, а често прераства в едно дълбоко изследване на балканската народопсихология, която би накарало и Ницше да иде да удари една ракия. Наздраве!

ТОП И ДРОБ КНИГИ НА 2021

Ето че още една година си отиде, заедно с надеждите ни, че ще отидем на почивка в Гърция без седем посещения при нотариус и без ни вадят анален секрет с бормашина.

Както повелява традицията, нека хвърлим погледа на петте най-добри и най-кофти книги, до които се докоснах тази година, но не успях да разгледам поотделно, защото ме мързеш.. ъъ, защото май имах ковид, утре ще се тествам и ще ви кажа със сигурност.

ТОП 5

Последният Дуел от Ерик Джагър

Книгата проследява случая на френският рицар Жан дьо Каруж, който предизвиква на дуел до смърт стария си приятел Жак льо Гри, обвинявайки го че е обезчестил съпругата му. Книгата се движи по тънкото острие между историческа дисертация и сапунен сериал и въпреки опасенията ми, успява да запази баланс и да не падне в пропастта на книгите, които използвам само като украса. Прозорецът към средновековна Франция е толкова ясен, благодарение на умелото боравене с исторически източници от автора – което би ми позволило да проверя достоверността на думите му… ако не бях твърде зает да си вадя мухи от клавиатурата.

ДРОБ 5

Нормални Хора от Сали Руни

Нормални хора е Любовна история с главно Л, която се надява да дърпа струните на емоциите ви достатъчно силно, че да не забележите кекавия сюжет и стил на писане. Естествено, един любовен дънер като мен едва ли би оценил дребните нюанси на това как героите обсъждат любимия си епизод на Съдби на Кръстопът и хапват бахур, така че книгата не ми хареса изобщо. Ако сте в настроение за ирландска любовна история като от испански сериал, опитайте – сигурно има причина да виждах повече копия на книгата във влаковете в Англия, отколкото кенчета Гинес.

ТОП 4

Гордиевски. Шпионин и предател от Бен Макинтайър

В разгара на студената война, Олег Гордиевски губи вярата си в съветския строй и решава да стане двоен агент в полза на западните власти. Бунтът му срещу варварския режим и дръзкото му бягство от Русия са не само увлекателен урок по история, но и адски напрегната шпионска история за КГБ и МИ6, подходяща както за майки, фенки на трилърите, така и за бащи, които не гледат друго освен руски филми.

ДРОБ 4

No Easy Day от Марк Оуен

В края на миналата година прочетох The Longest Kill – искрена, реалистична и трогваща история за снайперист от британската армия. Надявах се, че ще намеря същото в No Easy Day, която претендира, че е истинската история за мисията, в която американските тюлени елиминират Осама Бин Ладен. Доколко това е така зависи от собственото ви лековерие и вяра, че около великите постижения на Американците няма грам съмнения. Неоспоримо е обаче, че тази огромна боза е написана само да грабва окото и да ви вземе парите. Е, аз не съм будала и си я взех от библиотеката. Жалко, че не мога да си върна и времето, загубено с нея.

ТОП 3

What the hell did I just read? от Дейвид Уонг

Джон Умира Накрая е шантава научно-фантастична комедия, в която двама безделни убитаци намират наркотик, който им позволява да комуникират с паранормалния свят. Заредени с тази сила, те започват да  помагат на хора, които имат проблеми с демони, извънземни, духове, чудовища и какви ли още не страхотии. Следват абсурдно-дебилни приключения, разнообразени с размишления за смисъла на живота и как да го живеем най-достойно, когато единствената ни мотивация е да ядем Зайо Байо, докато зяпаме Стани Богат. What the hell did I just read? е третата книга от поредицата, и е адски голям фън.

ДРОБ 3

House of Leaves от Марк Даниелевски

Ако се фенове на хорър жанра в неговите по-нишови и експериментални прояви, възможно е да сте чували за House of Leaves. Възпявана като една от най-иновативните хорър книги, тя умело съчетава три истории в една и ги представя по един пост-модерен начин, който заслужава да се види. Жалко че цялата тази иновативност я превръща в претрупана бъркотия. В House of Leaves се крие една прекрасна хорър история, която е задушена от собствените си претенции. 

ТОП 2

V for Vendetta от Алън Мур

Маскираният виджиланти V се изправя срещу тоталитарния режим, сковал Англия, в една мрачна и потискаща, но все пак красива и катарзисна ноар история. V не е типичният комиксов супер (или анти)-герой. Той е проводник на Идеята. Идеята, че можем да се изправим срещу самозабравилия се фашистки режим и тъпите тиквеници в парламента и да им покажем, че хората имаме право на глас и мнение. Във времето на Ковид, на локдауни, на забрани и ограничения от правителствата и на общества, които сякаш са на ръба на анархията, гласът на V ехти по-силно от всякога.

ДРОБ 2

Алено Евангелие от Клайв Баркър

Докато първата една трета от книгата е чист хорър фън, пасващ на таланта и въображението на Баркър, около средата Алено Евангелие деволюира в шизофреничен фенъзи епос, в който Пинхед иска да унищожи света и се изправя срещу Луцифер в титаничен сблъсък в готическа катедрала, докато орди демони ги наблюдават от пъкъла. И не, не е толкова интересно, колкото звучи. Ако искате истинския Пинхед, прочетете The Hellbound Heart.

ТОП 1

Балада за Георг Хених от Виктор Пасков

Знаете ли, очаквах че най-добрата ми книга за годината ще е на Сафон. Въпреки че мога да напълня целия топ списък с неговите книги, които ми помогнаха да се справя с 2021-ва така, както купените гласове помагаха на Борисов да остане на власт, една искра светеше по-ярко от останалите тази година.

Една книга, която ме докара до сълзи, която ми даде ценнен урок за това какво е да си човек, да се грижиш за другите, да оцеляваш в един суров свят напук на цялата беднотия и простития около теб. Една скромна повест, която говори на нещо вътре в теб и отваря очите ти повече от десетки други томове. Тази книга е Балада за Георг Хених на Виктор Пасков. Направете ми подарък за Коледа и я прочетете. Весели празници!

ДРОБ 1

Тим Кук – геният, който издигна Apple на по-високо ниво от Лиандър Кейни

Имам лек фетиш към биографиите на тех-иноваторите. Да проследя как млади гении развиват уменията си, виждат потенциала в обещаваща технология и напук на всичко създават компании за милиарди и променят света винаги ми е вдигало… мотивацията.

Е, Тик Кук не е такъв иноватор. Той е скучен чичак от забутан край на Америка, чиито интелект, работна етика и скромност са достойно за уважение, но не и за книга от 200 страници. В историята му няма и капка романтика и техно-оптимизъм – книгата е просто една хвалба на Apple за това в колко пластмасова и бездушна компания са се превърнали, в опитите си да впечатлят инвеститорите си.

Коледна Песен на Чарлз Дикенс – ревю

Коледа е почти тук, така че да побързаме да влезем в празнично настроение, преди неизбежният локдаун да ни обрече на още една Коледа в компанията на телевизора и Николаос Цитиридис.

Когато му остане време от това да документира кошмарните условия пред английската работническа класа през 19ти век, Чарлз Дикенс е писал и множество истории за призраци. Несъмнено най-прочутата му класика е Коледна песен – история за алчния, безсърдечен банкер Ебенизър Скрудж и тримата му посетители от оня свят, тормозейки го за това, че не е пуснал есемес за Бъларската Коледа. Мда, в края на годината реших, че е време за кратко и отпускащо четиво, защото трябва да си изчета книгите за Goodreads предизвикателството и да пукна ако се захвана с Дейвид Копърфийлд.

Скрудж, викторианският еквивалент на Васил Божков, е алчен банкер, заклеймяващ цялото вълнение около Коледа като безсмислие. В навечерието на празника, Скрудж е посетен от духа на неговия бивш бизнес партньор Марли, който го предупреждава, че ще го навестят три призрака.

 

Дикенс умело използва призраците за да разгърне образа на Скрудж и да ни покаже как се е превърнал в такава голяма скръндза. Те му показват също и какъв кеф изпуска, когато отказва да се напие като глиган с познатите, както и как ще го запомнят другите, когато най-накрая си ритне камбаната. Шокиран от видяното, банкерът в миг преобръща вижданията си за Коледа и отива да разпрати коледни картички на всичките си приятели във Фейсбук.

Признавам, нямам кой знае каква мъдра критика да отправя към Коледна песен (освен може би че във втората част Дикенс малко прекалява с описанията на богато отрупаните трапези на уж тънещите в бедност работници). Идеята на този текст и на книгата като цяло е да припомни, че Коледа е на първо място празник на добротата, семейството и сплотеността. На това да помагаме и да сме готови да споделим и малкото, което имаме, с нуждаещите се. А не да се гърчим на опашките в Кауфланд за снежанка на промоция.

Та… това е. Съжалявам, ако очаквахте повече – и аз се надявах да съм заобиколен от мацки само по зелени сертификати тази Коледа, но уви. Весели празници и се пазете, читатели.