Играч Първи, приготви се от Ърнест Клайн

195978_b

 

Факт е популярността на на 80-тарската естетика през последно време, явно защото обществото ни съвсем се е изморило от това да създава нови неща и му е по-лесно да дубликира доказания стил на света преди появата на интернета, когато хората са били продуктивни, вместо да си пилеят времето в зяпане на Netflix и играене на WoW. Но още преди Stranger things и IT да завладеят световните екрани, през далечната 2011-та, Ърнест Клайн издава Играч Първи, приготви се: любовно писмо към своето детство и към цялата нърд-култура, превърнала мнозина четиридесетгодишни чичковци отвъд океана в социални аутсайдъри, твърде заети да подобрят  резултата си в Pac-Man за да водят социален живот.

Запознайте се с Джеймс Холидей, нещо средно между Стийв Уозниак, Линус Торвалд и Ричърд Гериът, създател на ОАЗИС – виртуална игра, толкова комплексна и дълбока, че за мнозина се превръща в алтернатива за реалния им живот. Клайн ни представя едно пост-апокалиптично бъдеще, което може да не е от най-изпипаните, но рефлектира редица от днешните проблеми на синята ни топка, докарани до логичните си крайности. В този депресиращ свят на мизерия, глад и насилие живее Уейд Уилсън – тийнейджър, сирак, луд фен на оседемдесетте. Уейд има една цел в живота – да спечели състезанието на Джеймс Холидей, като намери скритата от него тайна някъде из безкрайността на ОАЗИС симулацията.

Миналият абзац започна със споменаването на три имена – ако си чешете главите, чудейки се кои са те (ако просто имате пърхот тогава няма страшно), тогава лошо – тази книга ще се накара да се чувствате като моделка, отворила наръчник за ремонтиране на двигатели с вътрешно горене. Историята, сюжетът, загадките и шегите се базират на поп-културни феномени до степентта, до която действията на катаджия се базират на това колко иска да ви вземе 20 лева. Първата една трета от книгата се заема главно от дълги обяснения на всеки причудвил елемент на света и на ОАЗИС-а, като например служителите на злата корпорация IOI, или това как работи образователната им система. В друга книга най-вероятно бих се отегчил от тези обяснения и бих й писал минус, но тук дългите абзаци звучат повече като нещо излязло от страниците на гайд за дънджън мастъри от Д&Д. Всичко е обяснено в детайли, познати на всеки нърд, изчел десетки форумни постове за това как да свали някой рейд-бос в Wow. А за непросветениете в света на видео игрите, те служат като помощник и навигатор за този заплетен и чужд свят.

В основата си, романът се доближава до така наречените “scavenger hunt“, и много ми напомни за роман на Дан Браун, минус тъпите конспирации. За да достигне до тайната на Холидей и баснословна сума пари, Уейд трябва да открие три ключа и да премина през три предизвикателства, вдъхновени от гейминг- и поп-културата. Междувременно му се налага да се укрива от деспотичната корпорация IOI, която иска да го елиминара и да намери тайната, като така ще получи пълен контрол над симулацията и върху света като цяло.

Книгата няма да ви отвори третото око, както истински стойностната фантастика на Кларк или Азимов, но не това е целта й. Подобно на комунизма, много малко от днешните деца знаят или се интересуват от видео-игрите от детството на Клайн. Аркадните автомати са антики, днешните игри вече имат повече от три цвята. Времето минава и нещата се променят. Именно затова са ни нужни книги като Играч Първи, приготви се!: хартиени паметници на едни уж дребни, но изключително вдъхновяващи произведения на поп-културата, отгледали и оформили мисленето и вкусовете на не едно поколение.

{Може да се сдобиете с книгата от сайта на Хермес: https://hermesbooks.com/igrach-p-rvi-prigotvi-se.html  }

Скълдъгъри Плезънт от Дерек Ланди

151658_b

 

Не че следя какво чете днешната младеж (а не мога да питам, защото ми е забранено да се приближавам на повече от 50 метра до 12 годишни момиченца), но не ми е направило впечатление поредицата за Скълдъгъри Плезънт да е особено популярна у нас. Едва щом мернах дванадесетата книга от поредицата (12?!!), издадена от студио Artline, реших да видя за какво иде реч.

Историята ни среща с дванайсетгодишната Стефани, която току-що е загубила скъпия си чичо Гордън. Скоро обаче в живота й нахлува мистериозният Скълдъгъри Плезънт, който вместо педофил, се оказва 400-годишен скелет, владеещ магически умения. Той я спасява от скучния й живот в малкото градче като я въвлича в опасния свят на магията (имайки предвид че на няколко пъти тя почти не бива убита от служители на злото, започваш да се чудиш дали нямаше да е по-добре просто да я заведе на море). Както може да се очаква, не всичко е тип-топ в магьосническия свят, и скоро върху плещите на Стефани и Скълдъгъри се стоварва отговорността да го спасят от злия магьосник Серпин.

Не революционният сюжет, чупещ скалата за оригиналност, ще ви държи залепени за книгата, колкото образите на Скълдъгъри и Стефани. Ходещият скелет е един от най-забавните герои, с които съм се срещал в последно време. Скорострелният диалог между него и Стефани, докато отношенията между тях постепенно се задълбочават, е ту комичен, ту трогателен, ту драматичен, напочнящ оспорван мач по пинг-понг. Тук помага и стила на Дерек Ланди, който пише толкова увлекателно, че думите не се усещат: сякаш някой ги чете в съзнанието ти. Описанията са ярки, точни, и кратки, действието се развива светкавично, без да губи време в ненужни забавяния и отклонения. С изключение на бойните сцени де.

Мда, на няколко места Дерек Ланди си представя че режисира римейк на Кървав спорт и изпълва по 1-2 страници с почти телеграфични описания на бойни сцени. Може би подценява младата си аудитория, която не може да прочете книга без бой и кървища, или просто се опитва да направи историята си още по-динамична, но на мен лично тези пасажи изобщо не ми се връзваха: цели абзаци можеха да ми се обобщят с нещо от типа на „и тук те се тупаха“. Разбирам че това е малко субективна критика и няма да попречи нито на мен, нито на вас, да се насладим на приключенията на г-н Плезънт, но все пак мен ме подразниха.

И тук стигаме до основната ми критика. Млада героиня, въвлечена в таен свят на магия, мистичен орден, който е твърде консервативен да обърне внимание на Скълдъгъри, древна война между доброто и злото, жезъл с невероятна мощ, митични зверове, вдъхновени от Лъвкрафт, вампири и така натаък. Не ви ли звучи познато? Не казвам че историята не демонстрира въображение, но голяма част от елементите й ми се струват рециклирани, без много свежест в тях.

Може би се вслушвам твърде много в циника в мен. Да, Скълдъгъри Плезънт няма да разтърси света на младежката литература като Хари Потър, но ни представя една много качествено написана история със забавни, трийзмерни герои, използвайки леко изтъркани, но въпреки това ефектни елементи. Срещата на Стефани с един непознат и дебнещ свят, в който тя е напълно безполезна, освен ако не използва смелост и разсъдък, е страхотна аналогия за порастването и встъпването в света на възрастните, пълен с далеч по-коварни и неприятни опасности, като месечни наеми, здравни осигуровки, пране на пердета и купуване на кола на старо.

Книгата може да прочетете от { https://chitanka.info/text/36003-skyldygyri-plezynt }, или да си закупите прекрасното хартиено издание от { http://artline-store.net/product.php?ProductID=13 }

Лятото на Страха от Дан Симънс

30727994_1604132799636337_5341526858460349515_n

 

Нека ви разкажа да срещата си с Атмосферата.

Една късна вечер, някъде към полунощ, се прибирах към вкъщи. Вървя из пустите улици и си вдигам ципа на якето догоре, завирайки носа си вътре, в опит да се предпазя от брулещя леден вятър. Черни облаци закриват лунната светлина, в далечината се разкъсва гръмотевица. Бързам, за да се прибера преди бурията да ме настигне. Взимам завоя, отвеждайки ме от осветените главни булеварди към вените на тесните, тъмни улички. Гръмотевицата резонира в костите ми, подскачам като котка. Забързвам ход. Усещам че зад мен крачи някой друг. Изпръпвам. Понечвам да се обърна, но се спирам. Некултурно е. Вятърът духа зад мен, и носи лека воня на развалено. Бомбата в небето се детонира отново. Стъпките зад мен май се приближават… ето го завоя, след минута ще си пия чайче на дивана. Завивам. На пътя лежи паднало дърво, вероятно жертва на яростните ветрове. Пътят ми е препречен. Трябва да мина през другата улица. Ако се обърна ще се озова лице в лице с нещото зад гърба си. Стоя парализиран, и тогава…

Атмосферата те сграбчва за гърлото.

Качествената атмосфера може да направи чудеса дори за една посредствена история, през тежките й пластове може да не забележите куп недостатъци. Не че книгата, за която ще си говорим днес, страда от такива проблеми. Представете си какви кошмари един притежател на наградите „Хюго“ и „Бръм Стокър“ (цели 4 пъти) може да съживи на листа, оповаващ се на едни от най-доказаните хорър тропи и създаващ една колкото позната, толкова и плашещо изненадваща атмосфера на лятна идилия, преврънала се в смразяваща игра на живот и агонизираща смърт. Добре дошли в Елм Хейвън.

Хайде да си вдигнат ръката тези, които са чели То? От любопитство питам – този дълъг роман за група деца от малко градче, които се сблъскват с древно зло, свързано с бруталното (и расистко) минало на градчето, които трябва да подредят пъзела парче по парче преди да бъдат заклани, няма нищо общо с То. Добре де, драматизирам малко – колкото и да е популярен Кинг, далеч не е първият, използвал малко градче, древно зло, и група сополанковци като остовни съставки в историята си, но приликите между двата романа са толкова много, че повдигат веждата. Докато чарът на То се крие по-скоро в дълбоко развитата история както на Дери, така и на Пениуайс и на главните герои, романът на Дан Симънс, въпреки че не страда от липса на детайли, успява да е по-фокусиран в третирането на темата за необяснимо зло, което си няма по-добра работа от това да тероризира дванайсегодишни деца. Царевични полета, старо и зловещо училище, градски легенди, плашещо мазе: всички тези доказани елементи служат като стабилен пилон, на който не-мъртвата гренясала стриптизьорка да се върти и да ни показва ужасиите си. Който е загубил търпение някъде из хилязата и кусур страници на То, може да се запознае с Дейл, Дуейн, Майк, и другите дечурлига от Елм Хейвън, които вместо да си плюят на кеца след третия път, в който някой се опитва да им смени маслото, решават да се възползват от огромния арсенал неохранявани оръжия на родителите си, и да си решат проблема сами. Ах, Америка!

Дотук добре, но ще попитате: а ужасът? С какво тази книга ще ми достави по-силна тръпка от новините в седем, които даже са безплатни? С радост потвърждавам че Дан Симънс може да се нареди между майсторите в жанра като Кинг или Баркър. Историята изобщо не се плаши (хех) от това да напада героите си по най-бруталните начини. Не искам да спойлвам, но героите доста ще се озорят преди да разгадаят мистерията в малкото градче. Дан Симънс успява да създаде толкова живи кошмарни картини в главите ви, че имате чувството че те винаги са си били там, той просто ги е примамил вън от подсъзнанието ви, както мършата привлича лешоядите.

Лятото на Страха съдържа толкова много елементи, които изграждат тази смразяваща мозайка на ужаса, че не мога да ги изредя всичките. Това е един отличен роман на ужасите, които ще се стори колкото познат, толкова и шокиращо свеж на хорър любителя. Така че протегнете ръка и проникнете в лепкавата, хладна атмосфера на Елм Хейвън. Но внимавайте – нещо отзад може да посяга към вас.

С книгата може да се сдобиете срещу ужасяващите 28 лева от { http://iztok-zapad.eu/books/book/2118 {

Ян Бибиян от Елин Пелин

ian-bibian-elin-pelin

 

Ако щом чуете името “Елин Пелин” в главата ви веднага лъсне определението „певец на българското село,“ значи сте зубрили твърде много за матурите. Не че е неправилно, но Димитър Ивнанов ни е оставил много повече от Косачи и Гераците (да видим кой е внимавал в час: кой е гепил парите на Йордан Герака: а) Петър, б) Павел, или в) телефонните измамници?). Освен въздействащи портрети на делниците на българските селяни, Пелин е познат (главно на началните учителки) и като автор на детски приказки и стихотворения. Ако знаете кои са баба Еленица от село Златица, баба Рада от Клисура Града, и стрина Дивда от Голяма Кривда, тогава се чувствайте свободни да пропуснете този материал. За останалите – дръпнете си по едно трикрако столче, наредете се в кръг и слушайте, защото ще си говорим за една от най-обичаните и изненадващи детски книжки в литературното ни наследство: Ян Бибиян.

Един ден, докато Ян Бибиян скита из полята, решава да хване едно гущерче, което, подтиквано от инстинкта си за себесъхранение, се скрива под един камък. И вместо по-вероятното „мама ти стара“, Бибиян възкликва „Фют“ и дяволчето е призовано от героят ни. Крайно некадърен в това да върши пакости, Фют е развълнуван да се запознае с магистъра по пакости Ян Бибиян, и двамата започват да кроят пакости на и без това едва свързващите двата края селяни (за справка вижте Андрешко).

Същината на книгата започва щом Фют се опита да отведе Ян Бибиян в Царството на Злото, но героят ни успява да се спаси, откъсвайки опашката на Фют, и се озовава в света на злия магьосник Мирилайлай. Използвайки ума си, опашката, и помощта на черна врана, той трябва да се предпази от магьосника и неговата армия от люлючета (замислям се дали Роал Дал не е гепил оттук идеята за Умпа-Лумпите от Чарли и Шоколадовата фабрика) и да намери път обратно към горния свят и поболелите си родители.

До тук всичко звучи стандартно, и до голяма степен е така. Голямата сила на книгата е това как Пелинко успява да съчетае тропи от народните ни приказки с голямо въображение и оригинални чудатости, и да подправи тази гозба с щипка лек ужас и брутализъм, познати ни от не-захаросаните версии на класически приказки (справка: в оригиналната история за Пепеляшка, по-големите й сестри се опитват да си обуят малката пантофката като си режат пръстите на краката).

По време на приключенията си, пред грънчарница Фют и Бибиян намират момче, направено от кал, наречено Калчо (КАЛ-ЧО!!). Докато двамата дяволито се гаврят с него, то оживява и ги подгонва, точно като чудовище от стар хорър филм. По-късно, героят ни бива нападнат от зла жена, която се храни с човешки очи. А с къцаря шега не бива, защото вместо да вземе по-човешки мерки, той решава да затвори малко момче в бъчва и да го хвърли в реката. Мда, не си мислете че По жътва е единствената фаталистична творба на Пелинко.

В Ян Бибиян се крият още вълшебства и изненади, но решавам да ви оставя сами да се срещнете с тях. История за порастването, за запазване на смелостта в трудни моменти, за приятелството, за предателството – в творбата има по нещо за всекиго. Защо не изнамерите оръфаната книжка в нечия библиотека и не зарадвате дедето във вас? Само помнете да не се ебавате с кацаря.

(Ако не ви се търси, може да прочетете книгата от Читанка – https://chitanka.info/text/220#textstart )

Бонд, две приключения на Джеймс Бонд

 

За мнозина от вас експлозивният, чаровен британец Джеймс Бонд ви е познат от редица филми с участието на Пиърс Броснън и Шон Конъри. Това е така, драги читателю, защото си неграмотен. Уф, не, това е грешната причина. Това е така, драги читателю, защото на нито един български издадел не му е загряло маслото да преведе една световноизвестна класика, с участието на иконичен герой, и то във време, в което автори като Чандър, Хамет и Агата Кристи са се превърнали в задължителна част от библиотеките на не една и две днешни лелки. Този пропуск може да се дължи на някаква политическа причина, на просто недоглеждане, или на факта, че в Казина Ройал Иан Флеминг пише, че българите са тъпи. Не, сериозно.

Каквато и да е причината, само англоговорящите от вас (или някой-от-другите-езици-на-които-е-преведна-говорящите) могат да се докоснат до приключенията на другаря Бонд, в тринайсетте му приключения от Флеминг. За останалите – моля опишете ми как се оправяте през 2018та година без да говорите английски.

Пърата книга за Бонд е Казино Ройал, издадена през 1953та. Действието се развива във Франция, така че дори и да владеете английския високо ниво, редица изрази на френски ще се изпречат на пътя ви към разчитане на романа. Заварваме Бонд в казиното, в три пред нощта, уморен от цялото това пиене и пушене, и от целият този лукс и зашеметяващи дами. Все пак е там по работа – да залови престъпника Ле Шифре, който, затънал в дългове към руснаците, решава че най-разумното и трезво решение на проблема е да заложи всичките си останали пари в казиното, в опит да си спечели загубеното. Е, не и ако нашият чаровен шпьонин може да го спре! Бонд кулминира своето приключение в игра на бакара (нещо като блакджек, но по-гейско) с опасни залози. Ако имате и две мозъчни клетки ще познаете, че Бонд печели, което принуждава Ле Шифър да го отвлече и измъчва по доста ефектен начин.

Най-големият ми проблем с Казино Ройал е колко неловко се развива действието: експозицията на Ле Шифре получаваме от секретен доклад, защото докладите са по-шпионски. Кулминацията на романа идва твърде рано, оставайки ни с дееректирал интерес през останалите 50 страници, в които Бонд води красавицата Веспър на вечери, преди да разбере че тя крие ужасна тайна буквално в последните две страници.

За щастие мнозина от критиките ми към Казино Роял не се отнасят за втората книга на Бонд, която прочетох, а именно – Муунрейкър (поне така imdb превежда заглавието на едноименния филм, така че ще ползвам него). Известна е с това че е единствената книга за Бонд, която се развива изцяло в Англия. Тъй като Бонд е агент на MI6, които изпълняват мисии в чужбина, май получава мисилята само защото е единственият агент в офиса в този ден (язък че се е потил толкова над CV-то). Мисията му го среща със сър Хюго Дракс, Бонд-злодея с най-гъзарското име. Освен че мами на карти, хубавецът е и собственик на ракета, способна да превърне цял Лондон в шепа пепел (в опит да смъкне малко наемите). След като един от главните инженери бива прострелян, Бонд е внедрен в екипа на Дракс в опит да разбере какво се случва и да предотврати катастрофа.

И оттук – преследвания с коли, измъквания на косъм от смъртта, интриги, отвличания, повече обрати от картинг писта. Наистина нямам забележки към книгата – ако се чудите откъде да започнете, силно я препоръчвам.

Дори и да не сте фенове на поредицата филми, книгите за Бонд си заслужават. В тях няма да намерите супергеройски агент, който никога не пропуска и тупа лошите както лелята на горния етаж си тупа чергите. Бонд е нормален човек, който се уморява, доспива му се, проваля се; човек, който мечтае хора да спрат да стрелят по него, да живее спокойно, да изгради семейство, и да си кара Бентлито. Колко познато, колко общочовешко! Имено такъв е образът на Бонд в книгите, толоква далеч от безпогрешния суперагент от филмите, че чак се учудих дали става въпрос за същия герой. Но чарът му, стилът и смелостта му ме убедиха. Бонд е икона, и този статус не е случаен. Пийте по едно мартини от мен.

Врачански Тиквени от Мариета Цолова

208261_b

 

С какво по-хубаво да започнем ако не с нещо родно и нашенско. От Мариета Цолова пристига една дребна и забавна книжка със звучното заглавие Врачански тиквеник. Подобно на вечерите на северозападната култура в Шоуто на Слави, и тази книжка тика врачанския диалект пред горката публика, сякаш е чудатост в цирка. Но под красивия диалект, звучащ като ръждясъла моторна резачка, се крие една приятна история, в която човешката устременост и трудолюбие успяват да преодолеят ограниченията на българската селяния и да издигнат един нашенски пустиняк до един от онези хора, които могат да си купят автомобил без лизинг.

Въпросният убавец са казва Марин Чорбаджийски, шашкън от неназовано врачанско село, който надува корема на приятелката си докато още е в казармата и след службата си се връща в родното село с дете на ръце и жена, стегнала багажа си за Гърция. В неволята му получава помощ само от баба си Мара, която бързо решава да гушне букета, заеващавайки на Марин завидна сума скътани пари. Вместо да изпие всичко в кръчмата, нашия герой веднага се свързва с познат от казармата, с когото започва да гради бизнес. Малко по малко трудът му се отплаща и Марин отваря СПА център, изпраща дъщеря си да учи в чужбина, завършва висше и най-впечатляващо от всичко: отървава се от врачанския си диалект.

И както всичко си му е мирно и спокойно, в живота му нахлува една мадама, със същата дързост, с която хиперактивна оса влиза през прозореца. Отегчен от десетилетия онаниране, Марин се впуска след Дивна, привлечен от любовта й към мекиците (не, не се шегувам). Естествено тя не му са дава лесно, и така започва една любовна драма, в която Марин иска да я опъне, а тя му се опъва.

Прогресът на Марин от селски шофьор на автобус до преприемчив богаташ е вълнуващ и праводоподобен, и е основният двигател на Врачански Тиквеник. Марин показва упорство и прагматизъм, заедно с находчив ум и неуморни ръце, без да губи същността си на врачански нашенец. Най-силно си проличава същността му докато посещава дъщеря си в Англия и по типично байганьовски започва да критикува канализацията им. Дивна също е страхотен персонаж, непонятна и изненадваща както за нас, така и за Марин.

С големина 150 страници, ако издълбаете Врачански Тиквеник няма да може да скриете особено внушинелно количество наркотици в нея, но краткостта й подтиква към бързо прочитане, докато отвореният финал позволява сами да си представите как се развива историята по-нататък.

Нещо, което не ми допадна в книгата, е първата съпруга на Марин, Гълабина. В самото начало тя решава да замине за Гърция на гурбет, и дотам. Марин и дъщеря му непрестанно я упрекват че ги е оставила, което е окей, но друга информация за нея не получаваме. Възможно е още първия ден в Гърция да й е паднал кашон с узо на главата или да я е блъснал тир, но Марин е твърдо убеден че тя е оставила него и дъщеря си за някакъв мазен грък, и не прави никакъв отип да се свърже с нея.

В заключение, ако ви е интересен екзотичният и първобитен диалект на врачанските ширини, Врачански тиквеник е едно бижу на нашия край. Във всеки от нас се крие по малко от Марин, независимо дали сме селяне или граждане. А дори и да не сте много по книгите, в творението на Мариета Цолова се крият и три бисера на врачанската кухня, които не искате да изпуснете.