Български Психар от Андрей Велков – ревю

bgpsihar3.jpg

 

 

Здравейте.

Днес ще ви запозная с Пешо.

Пешо е средностатистически български младеж от края на 90те.
Пешо иска да посещава университет, но няма пари да си плати семестъра.

Пешо иска да работи и да изкара пари, но при царящата безработица шансовете му да си намери свястна работа клонят към нула.

Пешо не се нервира излишно или се оплаква във Фейсбук.

Вместо това Пешо създава престъпна групировка и превзема столичната търговия с наркотици.
Бъди като Пешо.

 

Или ако това ти е твърде много, поне прочети Български Психар от Андрей Велков. Една груба, нешлифована книга, която казва повече за милата ни татковина от всички учебници по история. Една книга, която няма да те впечатли с особено изящество на словото или с дълбоки медитации над човешкото състояние. Вместо това тя ще ти представи един герой, който прави това, което всички ние, тайничко, си мечтаем да направим – да теглим една майна на правилата и да започнем сами да ковем пътя си към славата и парите, без разни простотии като социални норми, морални правила или наказателни кодекси да ни дърпат назад. Лирическият герой Пешо сяда и хвърля един дълъг поглед над живота си и избира да излезе от социалния кръговрат. С помощта на няколко верни другари, той започва с дребни обири и евентуално влиза в Голямата игра на подземния свят.

 

Гледната точка на Пешо е перфектната призма, през която г-н Велков може да ни представи сенчестата страна на столичната действителност. Брутално искрен и циничен, Пешо обстрелва всеки аспект на кочината, в която живеем – от шуробаджадащината, до чалгата, некадърността, мързела, и безочието на правителството и всичко под него. Острата социална гротеска на Велков удря като чук и се чете толкова леко, сякаш е печатан не с мастило, а с масло.

 

Пешо изгражда престъпната си империя толкова добре, че много малко неща могат да му се противопоставят – което е мааааалък проблем. В желанието си Велков да представи Пешо като супер-стабиУен мафиот, той изстисква конфликта и напрежението, абсолютно задължителни за един качествен криминален роман. Едва близо до края започва да става напечено, но Велков прекъсва романа точно тук, на най-интересното.

 

Липсата на стабилен център в романа си личи и във финала му – или по-скоро, финалите му. Историята се разделя на три финала – грозният, където Пешо се сблъсква с чудовището, в което се е превърнал, красивият, в който героите се наслаждават на хепи енд, и фантастичния, за който ще кажа само че се казва “Мутри срещу извънземни”. Това само изтъква липсата на централна сюжетна нишка, и прави романа на прилича на дълъг блог-пост, който някой (Colibri) е решил да издаде.

 

Но млъкни, о, литературни критико! Истината е че Български психар е една книга, която е толкова далеч от висшата литература, колкото висшата литература е далеч от Криско. Тя казва неща, които висшата литература много не харесва. Книгата е силна, простовата, злобна, и леко объркана, точно като средностатистическия българин, плуващ в тинята на скапаното ни ежедневие.