Кеф в Аритмитична Прогресия! Революция с аритмия на Йордан Свеженов, ревю

19138333._UY475_SS475_

 

“АРИТМИЯ – загуба на нормалния сърдечен ритъм, като ирегулярност на сърдечните съкращения.”

– Гугъл, 2019

      Споделям тази дефиниция (чиято достоверност е непоклатима, понеже я намерих в интернет), защото Революция с аритмия на Йордан Свеженов предизвика точно такива ефекти върху кръвоснабдителния ми орган. Забравете за Гейм аф тронс и Отместителите! Тук ви чака една толкова мащабна и просторна история, пропота с толкова силни емоции, че ще накарат Тор да си продаде чука за скрап, а Джордж Р. Р. Мартин да сведе глава и да си поръча Курс по творческо писане проведен от авторите на Сиела.

Слави може да е лицето на „Шоуто на Слави“, но може би по-съществената причина за продължителния успех на шоуто са неговите сценаристи, от които досега най-изявен като писател беше Иво Сиромахов. Острата социална гротеска и щурият, чисто български хумор са налице при него. Това, което липсва от манджата на романа-шедьовър, е завладяващият сюжет. И тук влиза неговият колега, Йордан Свеженов.

Ако потърсите книгата в Гугъл, ще намерите кратък трейлър, резюмиращ заплетените като крайници в трамвая сюжетни линии на книгата, с които тя жонглира майсторски. Не само че е един от малкото трейлъри на книги в родната ни издателска сфера, но и пасва идеално на книга, която би се чувствала също толкова добре и под формата на сериал на Netflix, а защо не и на Нова Телевизия!

Трима луднали старци, решили да върнат живота в обезлюденото си село посредством пламенна революция. Афганистанци, замесени в незаконни активности. Двама приятели, които се оказват загубени сред магистралите на Европа, и единствената им опция да се приберат в България са уменията на тумба красиви роми от Кричим. Две много различни момичета, които се борят с капана на трафика на хора. Една отвлечена рускиня, и една паникьосана дъщеря. Това са само част от колоритните персонажи, които ще ви забавляват в романа. Всеки един от тях е дяволски добре изпипан – дори и за войникът от военновъздушните сили, който се появява само на две странички, узнаваме, че обича да цъка судоку на работа.

Такова внимание върху царете, върху пешките, и върху шеметните им лупинги върху шахматната дъска, може да доведе само до една дяволски завладяваща партия шах, в която противникът ви ще е всеки и всичко, което ви пречи да стигнете до последната страница. Ако търсите същото удоволствие, с което се пльосвате пред телевизора за да изгледате новия сезон на любим сериал, ще го намерите в Революция с аритмия, обещавам!

Единственото нещо, за което мога да се заяждам по отношение на труда на г-н Свеженов, е една роднинска връзка, разкрита при кулминацията на романа, която няма много логика зад себе си и ми се струва вкарана в романа за да добави по още някой нюанс на двама от героите, които донякъде си бяха окей и без него. Ако още слабости фигурират в романа, то трябва да съм ги пропуснал в бясното си препускане през страниците му, както шофьор на автобус, закъсняващ с графика, изпуска чакащите го на спирката хора.

      Революция с аритмия си има всичко – и убийствени герои, и заплетен сюжет, и напрежение, и интрига, и сексапил, и руски командоси, и баничарки, и надрусани на кокаин дядовци, не, не се шегувам. Няма да ви губя повече от времето, а ви оставям ЛИНК към сайта на издателя – какво да направите по-нататък, се сетете сами.

 

Няма Закога от Андрей Велков, ревю

Screenshot 2019-05-14 at 18.23.57.png

 

Една тема се откроява в модерната българска литература, и това е мотивът за изправянето на слабия срещу по-силния. Дали ще е под формата на бунта на сърцатия Иван-Александър срещу редица насилници в Радослав-Парушевия Отвътре (който е може би най-силният български роман от последните 20-30 години), или революцията на Пешо срещу Системата от Български психар, гневът срещу кирливата ни държава намира своят израз в редица силни и запомнящи се произведения. Днес ще си говорим за едно от тях.

 

Андрей Велков явно е напипал нишата с грубиянските си изпълнения в литературна форма, първо с гореспоменатия Български психар, последван от Хрониките на Звеното, а сега се завръща с Няма Закога. Тук неговите ценители на сливовата са трима старчета – Стефан, Теодор (с фамилия Жиков – май ми звучи познато) и Александър. Трима симпатяги, оказали се от грешната страна на жизнения си цикъл. Накуцвайки през безславното си съществуване, те чакат оная с косата да дойде и да ги отърве от кучешкия им живот. Тримата получават втори шанс да поживеят, след като Стефан нацелва шестица от тотото. Това слага началото на епично приключение, в което Стефан се събира с приятелите от младостта си и, по подобие на Пешо от Български психар, изпълва голяма част от книгата с реплики от типа на “я ми капни малко уиски” и “дай по една салата за момчетата”.

 

Велков използва тази простичка основа за да освети някои от проблемите на обществото ни, погледнати през призмата на едни от най-безсилните му членове – пенсионерите. Много от думите на героите са остра критика от страна на Велков към виновниците за ситуацията в милата ни татковина – от големите богаташи и неграмотните политици, до братя Мангасариян и наглите комуняги, които, да гепя реплика от Български психар, не са умрели заедно с епохата си. Виновници бол, но решения йок.

 

Искрена омраза се предава през страниците на книгата, която може да провокира и най-спокойния читател. Въпреки че главните персонажи героично се изправят срещу системата и всичките й гаври, зад тях се крие една картина на безсилие, защото Стефан и аверите му живеят между редовете на Няма Закога, а в панелките до нас живеят истински старчета, чийто живот е като хладилниците им – студен и празен (Велков подчертава тази реалност, посредством последната страница от книгата). Хора, които не могат да се вдигнат от клозета, камо ли да се вдигнат и да си върнат бъдещето от вкоренилите се несправедливости в държавата ни. И това осъзнаване ще остане в вас много след като лудите приключения на Велковите герои ви избледнеят в главата след няколко чаши огнена сливова.

 

Толкова свалям шапка на Велков, че чак не ми се иска да споменавам за слабите страни на романа, като на моменти слабия диалог, липсата на много напрежение (въпреки че тук не е толкова зле колкото в Български психар), или факта че на моменти сюжета се влачи като пенсионер на пешеходна пътека. Няма значение – Велков се чете за литературните си качества, колкото в чалготека се ходи за интелектуалната атмосфера. Той има таланта да изстисква горчивата ни реалност и да я представя в един леко неприятен на моменти, но адски забавен вид, който определено ни е нужен в тежи мъчни времена.

 

Уф, много сериозно май стана това ревю. Ще завърша с бъзик – знаете ли защо на бай Тошо са му викали вожда? Защото при него българите са били индианци. Айде наздраве.

 

[ Ако са ви останали пари от пенсията, може да си купите книгата от: https://www.colibri.bg/knigi/1271/andrej-velkov-nqma-zakoga]