Няма Закога от Андрей Велков, ревю

Screenshot 2019-05-14 at 18.23.57.png

 

Една тема се откроява в модерната българска литература, и това е мотивът за изправянето на слабия срещу по-силния. Дали ще е под формата на бунта на сърцатия Иван-Александър срещу редица насилници в Радослав-Парушевия Отвътре (който е може би най-силният български роман от последните 20-30 години), или революцията на Пешо срещу Системата от Български психар, гневът срещу кирливата ни държава намира своят израз в редица силни и запомнящи се произведения. Днес ще си говорим за едно от тях.

 

Андрей Велков явно е напипал нишата с грубиянските си изпълнения в литературна форма, първо с гореспоменатия Български психар, последван от Хрониките на Звеното, а сега се завръща с Няма Закога. Тук неговите ценители на сливовата са трима старчета – Стефан, Теодор (с фамилия Жиков – май ми звучи познато) и Александър. Трима симпатяги, оказали се от грешната страна на жизнения си цикъл. Накуцвайки през безславното си съществуване, те чакат оная с косата да дойде и да ги отърве от кучешкия им живот. Тримата получават втори шанс да поживеят, след като Стефан нацелва шестица от тотото. Това слага началото на епично приключение, в което Стефан се събира с приятелите от младостта си и, по подобие на Пешо от Български психар, изпълва голяма част от книгата с реплики от типа на “я ми капни малко уиски” и “дай по една салата за момчетата”.

 

Велков използва тази простичка основа за да освети някои от проблемите на обществото ни, погледнати през призмата на едни от най-безсилните му членове – пенсионерите. Много от думите на героите са остра критика от страна на Велков към виновниците за ситуацията в милата ни татковина – от големите богаташи и неграмотните политици, до братя Мангасариян и наглите комуняги, които, да гепя реплика от Български психар, не са умрели заедно с епохата си. Виновници бол, но решения йок.

 

Искрена омраза се предава през страниците на книгата, която може да провокира и най-спокойния читател. Въпреки че главните персонажи героично се изправят срещу системата и всичките й гаври, зад тях се крие една картина на безсилие, защото Стефан и аверите му живеят между редовете на Няма Закога, а в панелките до нас живеят истински старчета, чийто живот е като хладилниците им – студен и празен (Велков подчертава тази реалност, посредством последната страница от книгата). Хора, които не могат да се вдигнат от клозета, камо ли да се вдигнат и да си върнат бъдещето от вкоренилите се несправедливости в държавата ни. И това осъзнаване ще остане в вас много след като лудите приключения на Велковите герои ви избледнеят в главата след няколко чаши огнена сливова.

 

Толкова свалям шапка на Велков, че чак не ми се иска да споменавам за слабите страни на романа, като на моменти слабия диалог, липсата на много напрежение (въпреки че тук не е толкова зле колкото в Български психар), или факта че на моменти сюжета се влачи като пенсионер на пешеходна пътека. Няма значение – Велков се чете за литературните си качества, колкото в чалготека се ходи за интелектуалната атмосфера. Той има таланта да изстисква горчивата ни реалност и да я представя в един леко неприятен на моменти, но адски забавен вид, който определено ни е нужен в тежи мъчни времена.

 

Уф, много сериозно май стана това ревю. Ще завърша с бъзик – знаете ли защо на бай Тошо са му викали вожда? Защото при него българите са били индианци. Айде наздраве.

 

[ Ако са ви останали пари от пенсията, може да си купите книгата от: https://www.colibri.bg/knigi/1271/andrej-velkov-nqma-zakoga]

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s