Приказка за Долната Земя от Ирена Първанова – ревю

Доста позакъсняло ревю на една книга, направена за дългите лежерни дни на лятото. Така че преди есента съвсем да е свалила листата сякаш са филми от Замунда, имате още малко време да си откраднете парченце лято под формата на Приказка за Долната Земя на Ирена Първанова.

Лятото е едно наистина вълшебно време за децата – присъдата им в класните стаи приключва, стресът от контролните и изпитванията се изпарява, и пред тях се разкриват дълги слънчеви дни, изпълнени с безгрижие и забава, както и с парализиращ ужас и мъчителна смърт, ако са герои в романи като То и Лятото на Страха.

Но това е Приказка за Долната Земя, и нашият герой е Алекс – скучно хлапе, което се оплаква че е несправедливо засенчено от успехите на двамата си братя, които за разлика от него усърдно се трудят и развиват, докато той играе на плейстейшъна по цял ден. Лято е, и Алекс е на път към селото на баба си, където очаква да прекарва времето си хранейки кокошките и умирайки от скука. Село Вратня обаче крие изненади за малчугана – улиците се превиват и завъртат под нозете му, сгради се появяват и изчезват, жителите са потайни и враждебни, нещо издава зловещи звуци под прозореца му всяка нощ. Скоро Алекс осъзнава че се намира в подобие на прокълнатия Silent Hill, което се намира до село Каспичан. В опита си да разплете мистерията около селото, Алекс се събира с две близначки, Ана и Яна, една от които е умна но срамежлива, а другата импулсивна но смела, и тримата се хвърлят в едно лудо приключение с цел спасяването на света от силите на мрака. 

Това, което следва, е едно истинско удоволствие за почитателите на леките и оптимистични фентъзита, пълни с приключения, предизвикателства, и задължителното побеждаване на злото със силата на приятелството, което звучи толкова лесно, когато още не си достигнал онази възраст, в която приятелите ти започват да ти искат пари назаем.

Българското село като локал и искрените елементи на опасност и брутализъм напомнят за приключенията на Ян Бибиян в Царството на Мрака, а пък успешното вплитане на митични същества от славянския фолклор, както прави Сапковски във Вещера, създават усещането за една автентично българска история. 

Въпреки завладяващата история и перфектната художествена обработка на Студио Zmei, красивите илюстрации не заемат достатъчно от над 400те страници на романа.  Бая скучна трябва да е тази лятна ваканция, за да принуди едно хиперактивно дете да стигне края на историята. А за нас, останалите, чийто живот е толкова лишен от вълшебства и детски оптимизъм, че си прекарваме времето четейки дебели книги зе фейчки, вместо да се любуваме на заобикалящата ни красота, да покоряваме нови върхове и да се порим като зайци, остава една красива, пъстра, изпипана и автентично българска книга, която заслужава да е в ръцете на децата ни милион пъти повече от Пърси Джаксън и Авторът ми трябва да си плати сметката за ток

Приказка за Долната Земя едва ли сама ще превърне малкото ви съкровище в страстен читател – не е забранено удоволствие като Стивън Кинг или Петдесет Нюанса Сиво все пак. Но опитайте – и да не успее, поне ще имате тежък предмет подръка когато неминуемо усетите дъх на цигари от него.

Времеубежище от Георги Господинов – ревю

Със своите  фрагментирани, метафизични и меланхолични истории, преведени на над 25 езика, Георги Господинов прославя страната ни повече от Сен Тропе на Азис, която има почти 100 милиона гледания в YouTube между другото. След кратък сблъсък с И Други Истории преди години, вкарах Господинов в шкафчето ми с автори, които несъмнено са много интересни, но за други, по-скучни от мен хора. Затова не очаквах много разлиствайки Времеубежище. Едва след като четях в транс и подчертах толкова изречения, че върху книгата се появиха повече линии от тоалетна в Студентски град, си казах, че може да съм попаднал на нещо. 

Г-н Господинов… това звучи странно. Ще го наричам Жорката. Та Жорката е разказвач на истории. Това не ви е Агата Кристи, в която и бълхата от кучето на пощальона си има място в сюжета. Романите му са пълни с кратки, красиви късчета, които често нямат пряка връзка с останалото. От Естествен роман, който ни обогати с историята на тоалетната, през Физика на Тъгата, от която може да се направи цял сериал барабар със спин-офите, романите на Жорката са като бонбониера с истории – някои сладки, някои солени, някои май всъщност са хлебарки.

Във Времеубежище връзката между Жорката и логичния сюжет продължава да бъде като връзката между издателите и chitanka.info. С ортака му Гаустин, Жорката отваря клиника за минало. Стаите й са обзаведени като от някое минало десетилетие, предназначени за лекуване на пациенти с деменция. Да, романът засяга тази страшна и тиха болест, алчно отнемаща спомените на застаряващите. И аз като Жорката се ужасявам от нея, и от мисълта че един ден родителите ми може да забравят къде са скрили наследственото богатство.

От клинично средство, този прозорец към миналото се превръща в мания и бавно завладява целия ни континент, заедно с България. Този фокус върху миналото позволява на автора да ни разказва колкото истории си иска, и да споделя исторически факти като историк, който се опитва да се убеди че професията му не е съвсем безполезна.

Жорката се среща със стари и нови познайници, посещава нови държави и— ЧАКАЙ МАЛКО! Объркан разказвач, налудничаво и потайно алтер-его, време-пространствени скокове, фрагментиран наратив, шантав план, който прераства в социална катастрофа и самоунищожение на света, и повече дийп цитати от страница на инфлуенсър… Жоркааа! Деменцията още не ми е отнела спомена от Боен Клуб на Чък Паланюк. Айде да не се караме. Единствената разлика между двете е че ако Времеубежище беше филм, Гаустин сигурно щеше да го изиграе Виктор Калев. 

Добре де, заяждам се. Много хора не биха харесали отнесения и претенциозен тон на Жорката, но няма проблем, защото Жорката е пич. Жорката е успял, правейки нещо, което не много хора могат, имено защото е иновативен и особен. Жорката знае как да ни разкаже една история така, че тя да ни удари в сърцето и в главата като четвъртия инсулт, и това заслужава похвала. Времеубежище определено не е книга, която ще забравя скоро. Което е доста иронично за книга за деменцията.