Марина на Карлос Руис Сафон – ревю

Като отчаян инстаграм модел и аз копнея да се спася от ноемврийския студ и да се разходя из изящните улици на Барселона; да отпивам от димяща чаша в омайно кафене и да се снимам пред възхитителната архитектура. За разлика от моделите обаче, аз познавам перфектния гид за това магическо пътешествие и не, не е перверзен шейх от Дубай (въпреки че може да е докарал до сълзи също толкова много красавици).

Личи ли че аз и Сафон си допаднахме? Може би ако животът ми реши да ми се усмихне малко, ще спра да търся дозата си щастие в неговото творчество. Но докато това стане, нека разгледаме Марина – още един Сафонов роман, встрани от тетралогията Гробището на забравените книги.

Марина проследява историята на Оскар – младеж, живеещ в пансион, и прекарващ времето си шляейки се безцелно из улиците на Барселона. Един ден, той решава да се промъкне в уж изоставено имение, където се запознава с красавицата Марина и баща ѝ, художника Жерман. Между тях се завързва приятелство и един ден Оскар, лудо-влюбен в девойката, се съгласява да отиде с нея до гробището, където вместо да се натискат като луди, откриват мистериозна фигура в черни одежди и решават да проследят. Това ги въвлича в опасно приключение, типично за Сафон, в което наивен, но нахъсан младеж с мацка под ръка разгадава кървави мистерии около загадъчна фигура от миналото.

Въпреки че книгата е класифицирана за по-млади читатели, Марина е една от по-зловещите истории, родени под перото на Сафон. Готическите елементи в прозата му тук са разгърнати в пълната си прелест. Без да издавам много от сюжета, ще спомена само, че някои от темите и сцените в романа биха паснали съвсем на място в истории на Лъвкрафт (а-ла Хърбърт Уест) или Едгар Алан По.

Докато загадката около мистериозния Михайл Колвеник ще ви кара да минавате през страниците, то личната история на Оскар и Марина ще накара страниците да минават през вас. Този път младежката любов е по-многопластова и зряла от лиготиите в Принцът на Мъглата или леко мелодраматичните свалки от Гробището на Забравените книги. Ако търсите нещо, което да докара сълзична в очите ви, няма да останете разочаровани.

Ако искате да се докоснете до магията на Сафон, без да се ангажирате с четири дебели книги (не знам, сигурно защото ви предстои скок с бънджи със съмнителен инструктор), то Марина е за вас. Това е една история, която съдържа цялата изкусителна атмосфера, опасна мистерия, плашеща трансгресия и обречена любов, присъщи на готик жанра. Зимата иде, читатели. Ако има какво да сгрява малките ви сърчица този сезон, радвам се за вас. Ако не, опитайте със Сафон.

Записки от Подземието на Фьодор Достоевски – ревю

Не твърдя, че съм против ваксините. Просто мисля, че докторите трябва по-детайлно да обяснят страничните им ефекти. Като например вероятността напълно да загубите разсъдъка си и веднага след ваксинацията да отидете до местната библиотека и да си вземете копие на Записки от Подземието на Достоевски.

Добре де, вината може и да не e във ваксините, а в Сафон и във великолепните му истории за мистериите около Барселонски писатели, които възбудиха литературния ми апетит за нещо по-… деликатесно.

Защо взех точно Записки от подземието ли? Стори като по-смислен избор от другите „велики“ романа на Достоевски като Братя Карамазови и Идиот, чиито обем напомня повече на нещо, с което ще се укрепи преливаща река. Но не позволявайте на скромните й стотина страници да ви залъжат: да я завършите ще ви отнеме повече старание от това да прочетете пет модерни бестселъра, докато си чистите ушите с големия пръст на крака.

Записки от подземието е разделена на две части. Първата може да я пропуснете. Състои се от дълъг монолог на главния герой (безименен и крайно дебилен чиновник, толкова позитивен и ведър, все едно цял живот е чел само Достоевски), в който говори за нещо, което несъмнено е било обект на много академични анализи през годините, но моят кух мозък така и не схвана. Ако е нещо мъдро, което да те подтикне към дълбоки размишления, то успява, защото през цялото време дълбоко размишлявах как да захвърля книгата и да чета нещо друго.

Подобрението във втората част идва от добавянето на иновативен подход, познат като сюжет, състоящ се от това как чиновникът отива на събиране на познати, които абсолютно ненавижда, напива се като казак, посещава проститутка и философства малко, след което се прибира вкъщи да се наспи.

Да, както може да си представите, всичко това е разказано толкова свежо и интересно, колкото редица сиви соц-панелки. Но проклет да бъда, ако историята не ми влезе под кожата! Изпод пластовете объркана проза и екзистенциални локуми се крият пейзажи от животите на едни хорица, живеещи в едно отминало време, които просто се опитват да намерят късче щастие и смисъл в този суров зимен свят.

Записки от подземието има статут на вечна класика и майната му ако не ме убеди, че го заслужава. След като се преборите с грубата стилистика е много вероятно да съзрете нещо, каращо ви да се замислите и да се почувствате близки с главния герой… най-малко защото вече и двамата ще сте еднакво депресирани.

Принцът на мъглата от Карлос Руис Сафон – ревю

След огромна порция Играта на ангела, апетитът ми за качествен испански готик не си отиде. Зачудих се дали да преям със Затворникът на рая и да заприличам на читателска версия на Делян Пеевски, но накрая реших да се насоча към един малък десерт, скрит зад шведските маси на Гробището на забравените книгиПринцът на мъглата.

1943-та година е и войната бавно се движи към Испания. Семейството на Макс решава да търси спасение в малко градче на брега на морето. Не щеш ли, новата им къща крие свое кърваво минало, което подсказва, че къщата може и са не е най доброто място да си държите малките деца без надзор.

Скоро Макс, сестра му Алиса и новият им приятел Роланд разбират за злия магьосник Каин, Принцът на Мъглата, и се заемат да разгадаят мистерията около него и да свалят опасно проклятие, преди да е станало твърде късно.

Ако мислите да грабнете книгата е редно да знаете, че това е юношески приключенски роман и доста от елементите му рефлектират желанията и умствените възможности на избраната аудитория. Злокобната, но все пак младежки-оптимистичната атмосфера навява спомени за Рей Бредбъри и Нийл Геймън. Имаме плажове, мистериозно потънал кораб, морски фар със загадъчен пазач, бурна тийнейджърска любов и повече колоездене от Тур дьо Франс по време на Деня на земята.

Впечатли ме как Сафон успешно комбинира тези приключенски елементи със собствения си усет за готически ужас. Подчертайте тези, които сте срещали в следващите му книги:

– гробници, украсени със статуи на ангели

– котки

– злокобни статуи

– непрогледни мъгли

– стари филмови прожектори,

– часовници

и какво ли още не. На места се усеща и приятна нотка на ужас, идваща главно от злокобния образ на Каин, който се превъплъщава ту в маниакален клоун, ту в зъл магьосник, ту в морско чудовище.

Принцът на мъглата е книга за лятото. Ако търсите какво да дадете на лапето си за следващата лятна ваканция, определено няма да сбъркате с нея. Въпреки злокобните елементи и сладко-киселия финал, това е книга, която ти дава надежда, че трудностите могат да се преодолеят и че никой дявол не е толкова черен. Само че лятото свърши и за да стигнем до следващото, трябва да минем през зимата. Така че извинете ме, оставям детските книжки и отивам да си чета Достоевски и да рева. Честит Ден на Народните будители!