Да Прецакаш Дявола от Наполеон Хил

Преди Джордан Питърсън, Тимоти Ферис и Марк Менсън да започнат да разкриват тайните на това как да станем преуспели милионери с плочки на корема, през далечната 1937ма, Наполеон Хил издава дядото на книгите за себепомощ – Мисли и забогатявай. Освен нея пише и Да прецакаш Дявола, която остава неиздавана чак до 2011, когато от Фондация Наполеон Хил решават, че искат да си купят нова яхта, и светът отново е благословен с нова книга на Хил.

Първата част от Да прецакаш Дявола описва шарения житейски път на Хил, в който той ту е преуспяващ бизнесмен, ту беден и самотен човек, тук многоуважаван учен, като във всеки един период остава високомерен. В един епизод например, разказва как основава успешно списание, което обикновено би изисквало поне половин милион долара инвестиция, но той го е направил без пукнато пени, защото е егати пича.

Неговите идеи са толкова гениялни и шокиращи, че провокират група гангстери да отпратят заплаха за живота му, принуждавайки го да се укрива в изолирана къща, където тъне в депресия. Една вечер Вселената му проговаря и гласът на Другото му Аз заповядва да отиде във Филаделфия и да намери 25 000 долара, за да издаде книгите си за философия на успеха. Естествено, воден от “вътрешния си подтик” и „вселенския разум“, Хил успява, и няма търпение да сподели уроците си с нас, които би трябвало да сме поласкани от неговата щедрост, вместо да му препоръчаме психиатър.

Ако още не сте се усетили, има големи съмнения дали Наполеон Хил не е бил пълен шарлатанин. Дори и биографите му не откриват доказателства за много от гръмките му твърдения, нито за предполагаемите му срещи с известни личности. Но има ли това значение, когато човек от време преди цветната телевизия ще ни научи как да побеждаваме модерните изкушения?

Същинската част на книгата е интервюто на Хил с Дявола, в което той споделя какво дърпа хората назад и как те могат да се освободят от тези негативни влияния. Според Хил, повечето хора се носят по течението, без ясна цел и без да мислят самостоятелно и да вземат собствени решения. Спасението? Намерете си цел, развийте дисциплина, учете се от грешките си, ценете времето и парите си, последвайте Книжовност във Фейсбук, контролирайте обкръжението си, и т.н. Ето, спестих ви нуждата да се подлагате на бращолевенията на Хил.

Колко стойност ще откриете в Да прецакаш Дявола и Мисли и забогатявай зависи от това дали искате да чуете как поставянето на ясни цели и позитивното мислене ще ви подобрят живота. Ако търсите по-практични наръчници за това как да развиете добри навици, качествени взаимоотношения и да сте по-доволни от живота, то книги като Атомни навици, Тънкото изкуство да не ти пука, 4-часовата работна седмица, Третата врата, Похватите на титаните и Помисли пак ще са ви по-полезни. Да Прецакаш Дявола може да ви предложи няколко цитата за Инстаграм, но по-добре гледайте пет минутно обобщение в Youtube и прекарайте остатъка от времето си дразнейки котката си с лазерче.

Двадесет хиляди левги под водата от Жул Верн – ревю

Януари е времето, в което морският бриз и палавите вълни са далечен блян. Остава ни само да търсим спасение в литературата. Това ни води до класиката Двайсет хиляди левги под водата и красивото ново издание от enthusiast, което въвежда много поправки в стария превод на Константин Константинов и добавя липсващо и непревеждано досега съдържание. За съжаление липсват картинките от изданието на Народна младеж, така че оставям на вас да си изберете издание.

Историята ни запознава с естественика (каквото и да значи това) професор Аронакс, неговия покорен слуга Консей (чиято единствена роля е да класифицира видовете риби, все едно преговаря за изпитване по биология) и суровия ловец на китове Нед Ланд. Докато преследват огромен кит, тримата попадат в плен на подводницата Наутилус. Така започва тяхното грандиозно приключение в компанията на мистериозния Капитан Немо. Пригответе се за подводни разходки, битка с огромни октоподи и кашалоти, изследване на угаснал вулкан, експедиция до Южния полюс, нападение от туземци, тежки купони на слънчака, посещения на потънали кораби, и какво ли още не. И докато Наутилус бодро кръстосва океаните, пасажерите му започват да разбират, че всичко не е толкова просто, колкото изглежда, и че капитан Немо крие своя опасна тайна.

20 хиляди левги под водата е приключенски роман. Въпреки че Верн се смята за “бащата на научната фантастика”, романът е далеч от въображението на Азимов и Дик – не очаквайте делфини да се стрелят с бластери. Фантастичните елементи се изчерпват с някои инжинерни екстри на подводницата, водолазни костюми и умението на екипажа да оцелее месеци, без да е виждал жена. Това е един забавен полет на въображението от време, когато корабоплаването е било в центъра на световната икономика и комуникации. Личи си любовта на Верн към морето – с огромна страст той описва как точно работи подводницата, кои морета и заливи посещава, и какво прави всеки един уред. Личи и неприятният му навик да изпълва цели страници с описания на риби и медузи – в резултат, гугъл историята ми заприлича на списъка за пазаруване на гладна котка.

Измежду морските авантюри, романът ще ви предложи много храна за размисъл за отмъщението, изолацията, науката, икономиката и други вечни теми, за които уводът на Александър Попов услужливо ще ви разкаже. Така че защо не се зарадвате някой морски ентусиаст или не се потопите (ба-дум-ц) сами в това приключение, докато чакате да отворят курортите в Гърция?

Физика на тъгата от Георги Господинов – ревю

Георги Господинов е литературен гигант от такава световна величина, че съвсем скоро можем да го видим усмихнат на билбордите на Winbet с Горан Брегович, обещаващ ни големи бонуси. С 15 превода и редица награди, Физика на тъгата е най-разпознаваемата му книга, която наподобява повече записките на приятно шизофреничен аутсайдер, отколкото на традиционен роман, с начало, край и някаква логика по средата. Нека разберем защо чужденците я харесват повече от киселото мляко.

Тази кошница от истории вплита случки от детството на Господинов, суровия живот на дядовците и бабите му, абсурдите на комунизма и страха от края на света, мита за минотавъра, пътешествията, остаряването и други любими на автора теми.

Това, което прави този миш-маш достоен не само за времето ви, а и за всеки един шибан билборд на казино в столицата, е чистата човещина и емпатия, с която Господинов разказва. Да, едва ли ще схванете цялата логика на метафоричните спагети и митологичната лазаня (а ако ги схващате – лъжете, спрете да се правите на умни) но това не ви пречи да усетите ужаса на тригодишно момче, оставено от майка си, заради сиромашия; да почувствате умиление към слабоумната Жулиета, която пише писма на Ален Делон, вярваща че един ден той ще дойде за нея; да си представите потискащото усещане някой да ви крещи че ще умрете, защото си слагате противогаза твърде бавно; да усетите красивото, чисто безгрижие да си на шест и да стоиш на улицата, блажено загледан в минувачите.

Както и във Времеубежище, Господинов се потапя в миналото и за желанието да го възродим, но тук идеята е разгледана в по-личен и родствен план, отколкото в геополитически. Централна тема е остаряването, съпроводено от обречената мисия да забавим хода на времето, или поне да запазим колкото се може повече от тук и сега.

Това наистина е роман лабиринт, но е и кълбо от прежда, което съдържа толкова смислови нишки само в първите си страници, че започнах да се чудя как един човек може да генерира такова количество умни мисли. Моите мисли пък са насочени главно към това колко книги искам да си купя и дали стъклената врата на фурната ми някога е била прозрачна, или винаги е била така кафеникаво-черна.

Да, някои от историите са малко тъпички, но само след страница-две ви очаква нова: честотата им е толкова голяма, че спускането по страниците е малко като зяпането на ТикТок, с разликата че от Физика на тъгата ще ви остане поне малко надежда за цивилизацията ни.

Затворих книгата с усещането, че съм провел дълъг разговор със стар приятел и че съм срещнал някой, който разбира колко красиво, тъжно и абсурдно е това да си човек и как не говорим достатъчно често за това. Ако все пак за вас книгата не е нищо повече от разхвърляни истории без много смисъл, то не се тревожете – сигурен съм, че безчувственото ви каменно сърце ще намери сходна литературна душа – опитайте с Политиката отвътре на Иван Костов.

ТОП И ДРОБ КНИГИ НА 2022

Отмина още една година, в която не получих наградата Будител на годината, защото се успах за награждаването. Но това няма значение, защото е време за далеч по-важните награди: топ и дроб книгите ми за годината. Както винаги, ще включа само книги, които съм чел, но не са получили пълно ревю в Книжовност. А да, и този път са само по 3 вместо 5, направете се че не забелязвате. Да започваме!

ТОП 3

Чужденецът от Албер Камю

След Достоевски реших да опитам и френската философска школа в лицето на Камю. Чужденецът ни запознава с главен герой, който страшно не го интересуват драмите на околните. Той обича да зяпа съседите си от балкона, да пуши цигари и да се сношава с приятелката си – живее тук и сега, не търси спасение от Бога и често се чуди за какво толкова се стресират останалите.

Вместо скучен и механичен, разказът му е директен и завладяващ. Камю знае точно на какво да обърне внимание и не натрапва мислите на героя върху теб, а те оставя сам да си извадиш изводите. А историята, със скромните си стотина страници, определено ти дава много неща, над които да разсъждаваш. Виждаш ли бе, Достоевски, така се прави!

ДРОБ 3

Великият бог Пан от Артър Макън

Deja Book издадоха някои прекрасни готик класики, под превода на Слави Ганев и с корици на Христо Чуков. Заедно с Дракула и Монахът, те са задължителни за колекцията на всеки фен на хорър и готик жанровете.

Великият бог Пан съдържа известната повест на Артър Макън, заедно е още един негов разказ (Съкровена светлина), плюс три есета на Слави Ганев. Пригответе се за класическа готическа история, а-ла Доктор Джекил и Мистър Хайд, в която добре възпитани британски джентълмени се сблъскват със зловещи загадки и необясними смъртни случаи. Келтска митология и зловещи езически ритуали вещаят опасност, но накрая за всичко се оказва виновна една жена. Както винаги. Определено е една от по-слабите класики в жанра – потвърдено и от факта, че се сдобих с нея от купчина книги за по 5 лева в Billa.

ТОП 2

Berserk от Кентаро Миура

Вече говорих за манга в статията ми за Джунджи Ито, където го определих като автор, подходящ за хора, които не четат манга. Е, Кентаро Миура е неговата пълна противоположност. Berserk е една от най-дълго продължилите манга поредици и се счита за бащата на всичко шантави манги за мрачни герои с мечове колкото бидон за кисело зеле и прически все едно са бръкнали в контакт.

Berserk е дарк фентъзи история, изпълнена с купища насилие, чудовища, интриги, цици, борби за власт и предателство. В центъра е Гътс, брутален наемник, вдъхновен от класически екшън герои като бате Арни, който не обича никого и трепе всичко наред. Ако ще дадете шанс да една манга през живота си, нека тя да е Berserk.

ДРОБ 2

Баба праща поздрави и се извинява от Фредрик Бакман

Това е трогателна история за един жилищен блок в Швеция и за девет годишната Елса, чийто най-добър приятел е лудата й, чаровно шантава баба. След смъртта на старицата, Елса открива писмо, в което бабата я изпраща на лов за съкровища, чрез който детето узнава повече за миналото на баба си, родителите си и другите жители на блока.

Историята ме просълзи на моменти, но по-често ме оставяше отегчен и надяващ се Бакман да вкара някоя шведска порно-актриса в разказа, за да раздвижи тромавото му темпо. Или пък бабата да реши да се извини на мен че ми губи времето. Напразно. Баба праща поздрави явно е за по-зрели от мен хора, което е иронично за книга, проповядваща колко е важно да запазиш детското в себе си.

ТОП 1

Лабиринтът на духовете от Карлос Руис Сафон

Да, слънцето изгрява, пияниците лягат по градинките и Сафон отново е в топа на класацията ми. Този път не толкова категорично обаче – последната хапка от поредицата Гробището на забравените книги за малко не ме задави. В центъра на мистерията тук е Алисия Грис, сексапилна и опасна агентка, с цялата комплексност на сандвич с лютеница и сирене, която оплита любимите ни Даниел Семпере и Фермин в опасна политическа интрига.

Сафон се е опитал да вкара всички познати елементи от поредицата – писател с трагична съдба, безмислостен полицай, влиятелна фигура, дърпаща конците от сенките, мрачна семейна тайна, и какво ли още не, гарнирани с лирични описания на любимата Барселона. В резултат книгата се усеща доста препълнена и носи онези моменти на пареща емоция, трепетно напрежение и проникновени мисли доста по-рядко, отколкото очаквах. И все пак, успява да завърши историята на семейство Семпере и да ми донесе някоя сълза, така че последния ми допир с поредицата все пак си струваше, въпреки че аз самият бих съкратил около 200 страници.

ДРОБ 1

Аутопсия на една любов от Виктор Пасков

Добре де, Аутопсия на една любов не е най-лошата книга на годината. Всъщност е една от по-добрите. Но не за това я изпращам най-долу. На повърхността това е история за Любовта с голямо Л, за джаза, за музикантите, за Германия, за секса, за живота, за издигането и падението, за славата и за това колко тъпо име е Кристоф.

Под повърхността обаче тя е сурово напомняне за това колко чупливи сме всъщност хората и как колкото и всичко да ни е подредено и спокойно, един човек може да дойде и да обърне всичко с краката нагоре.

В година, в която менталното ми здраве беше стабилно колкото политическата кариера на Слави, книгата ме удари по главата с урока, че всичко може да загуби смисъл ей така и да ни остави да се лутаме като гости в собствения си живот, в компанията само на бутилката и отчаянието. И за това Аутопсия на една любов заслужава да гори в пламъците… или поне да иде в купчината книги за 5 лева в Billa. Наздраве!

Стихотворения на Виктор Пасков и Имам нещо да ти кажа на Константин Трендафилов – ревю

Днес поезията до достига младото поколение най-вече чрез социалните мрежи и матурите. За съжаление размерът на класики като Опълченците на Шипка и На прощаване не е подходящ за стопеното внимание на подрастващите (пък и могат да доведат до обвинения в нетолерантно отношение, 2022-ра сме все пак). Тук идват на помощ Инстаграм поетите, като небезизвестната Рупи Каур и сексапилната й българска версия – Константин Трендафилов, познат също като Папи Ханс. Ноември чаровникът издаде втората си стихосбирка, съпроводена с бляскаво събитие в гъзарски столичен клуб, където Азис чете негово стихотворение (и аз нямаше да повярвам, ако го нямах на запис).

Със своите кратички, идеини, нежни, и остроумни стихове, Кокича засяга вечни теми като любовта, раздялата, смъртта, и кафето. За разлика от по-класическите поети, творчеството му е в пъти по-достъпно и би накарало и най-лишените от чувство за метафора и символика да се гордеят, че са разбрали смисъла на стихотворение… от пет реда.

Преди да продължите, защо не ме последвате във Facebook? Гоня папито по харесвания.

Имам нещо да ти кажа събира десетки стихотворения с приветлив обем, които залагат повече на смисъла и “вайбовете”, отколкото на сложната поетична техника. Някои стихотворения майсторски улавят сложни емоции с малко думи и те подтикват да ги препрочиташ пак и пак. Други трудно ще ги оцениш, ако не си влюбена тийнейджърка. Трети всъщност са доста креативни и неочаквани, разчупвайки смислово стихосбирката, точно когато си на прага да се откажеш, след деветото стихотворение за прегръщащи се хора.

В резултат, стиховете на Папито се усещат като изкушаващ бонбон, който ще схрускате набързо и веднага ще забравите. Ако пък ви се чете нещо по-засищащо и многопластово, като мазна истанбулска баклава, то насочете поглед към другото важно литературно събитие на годината.

Освен три безсмъртни романа, няколко новели и разкази, и безброй разбити женски сърца, оказа се че талантливият бунтовник Виктор Пасков ни е оставил и раница с тетрадки, пълни с непубликувани стихове. Тяхното издаване беше голяма новина, имено защото малцина подозираха, че те изобщо съществуват. Благодарение на труда на Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Иван Ланджев, вече можем да се насладим на поезията на Пасков… и да се чудим колко вулгарни стихове те са отказали да включат в стихосбирката.

Между страниците ще откриете Поезия с главно П, от времената, когато поетите не са чудили как да увеличат органичния рийч на творбите си, а са изливали душата си върху хартията. Имено това прави и Пасков – без да се притеснява че стиховете някога ще достигнат чужди очи, той твори искрено – понякога хаотично – но винаги с чувство.

Стихосбирката крие тонове тъга, любов, носталгия, раздяла, музика, есен, студ, и ни позволява да надникнем в ума на един велик писател, без филтри и претенции. Ако сте харесвали часовете по литература и с удоволствие сте чели Далчев и Ванцаров, вместо да зарибявате съученички (както Пасков навярно би ви посъветвал), то ще харесате това съкровище и често ще препрочитате поемите, оценявайки красотата им и чувството за тъга, която често носят.

И докато литературният свят може само да се радва че получава такъв интимен поглед в творчеството на Пасков, имено стиховете на Папи Ханс ще разкрият красотата на поезията на новото поколение читател(к)и. Въпреки че Имам нещо да ти кажа не ми каза кой знае какво, адски много се радвам че тя съществува. Ако ви е харесала – моля, не се ограничавайте само с поезията на Кокича. И Виктор Пасков е бил музикант все пак, дори и да няма хитове като Кекс.

Uzumaki / Shiver на Джунджи Ито (Junji Ito) – ревю

Дебела стена разделя мангата от останалия литературен свят. Основната причина е, че тя е отражение на японската култура, и за мнозинството от западния свят, мангата остава нещо далечно и неразбираемо, като традицията на мяташ салфетки в чалготека.

Ако нямате желание да се впускате в шизофреничния свят на мечоносци с прически, сочещи във всички посоки на компаса, и на ученички с гърди с размера на два абзаца на Достоевски, то има един автор, който страни от всички инфантилни клишета на жанра и предоставя един коктейл на ужаса, задължителен за всеки фен на жанра.

Джунджи Ито (Junji Ito) е почитан като абсолютен майстор на ужаса в родната Япония. Вдъхновен от Лъвкрафт и редица психо манга-артисти, Ито е майстор както на космическия ужас, така и на по-интимния, роден от фобии, обсесии и страх от непознатото.

Най-известен е с Uzumaki – история за един град, обсебен от спирали. Както във всички добри истории на ужасите, всичко започва съвсем невинно, когато главната героиня вижда познат, който коленичи в тъмна уличка, загледан в черупката на охлюв. Постепенно целият град е завладян от спиралите, докато самата реалност не започва да се изменя и не потапя жителите в един Лъвкрафтски кошмар, подобен на това да попаднеш в Софийското метро след мач на Левски. Впечатляващ е плавният преход от психологически ужас, през брутален body horror до чист космически ужас. Накрая се оказва, че за всичко е виновен българин, който им е сготвил убийствена вита баница. Ташак де.

За още по-брутален микс от истории вижте колекцията Shiver, която събира 10 от най-добрите разкази на Ито. Какво бихте направили, ако видите гигантски дирижабъл във формата на главата ви да лети към вас, готов да ви обеси? Или посетите къща, където стопаните са движени като кукли на конци от същества, живеещи в тавана? Или ако семейство ви изведнъж се вманиячи към мазнина и брат ви реши да си изстиска всички пъпки върху лицето ви (сериозно)? Или ако може да прекарате цяла вечност в рамките на един сън… в какво ще се превърнете, когато се събудите? Това са само част от изродщините, които въображението на Ито стоварва посредством умелата му четка.

Визуалният стил на автора също е доста реалистичен, което го прави достъпен дори и за начинаещи манга читатели. Този реализъм също така помага на шокиращите рисунки, често наподобяващи повръщаното на котката ми след като е преяла с морски дарове, да изпъкват още повече и да карат пръстите ви да треперят, докато разгръщат страниците.

Ако сте фенове на ужасите и ви е писнало от това да чакате родните издатели да ни зарадват с нещо качествено, разширете литературните си хоризонти и се запознайте с едни от най-ефективните и въздействащи хорър истории под слънцето. Неслучайно Джунджи Ито се слави като японския Стивън Кинг (дори и да не е издрусал толкова бело през осемдесетте).

Maus на Арт Шпигелман и Човекът в търсене на смисъл на Виктор Франкъл – ревю

Не знам дали две години пандемия и забрани имат вина, но напоследък историите за концентрационни и работнически лагери все повече ми привличат интереса. След разтърсващата Жертвеното Поколение от Благородна Госпожина, реших да видя как я карат лагеристите на запад с помощта на две класики: Maus и Човекът в търсене на смисъл. И двете книги описват ужаса на концентрационните лагери, докато изследват силата на човешкия дух, и гарнират с личната история на авторите извън стените на лагера. Разликата е, че едната е влиятелна философска книжка, а другата е комикс, в който еврейския Супермен изстрелва нацисти в космоса. Ташак де.

Maus е впечатляваща творба, която е престъпно пренебрегната от българските издатели, въпреки че е окичена с повече признания и награди от КПП Капитан Андреево от конкурса за корумпираност. Книгата преплита биографичната история на автора Арт Шпигелман, който се опитва да завърши великият си комикс за Аушвиц (спойлер – завършил го е), както и да се справи със стиснатия си, чалнат, застаряващ баща Владек. Именно неговата история е интересната – тя проследява живота му като младеж в Полша, където всичко е тип-топ, докато Хитлер не решава че му е писнало да плаща 2 и 50 такса обслужване за банковата си сметка и започва да затваря алчните еврейски банкери (и не само) в газови камери.

Първата част на графичния роман проследява бавното, но неизбежно влошаване на ситуацията за евреите и в частност Владек и семейството на Арт – приватизирането на частна собственост, гоненията, изолирането им в гета, кражбите, побоите, както и нарастващия страх на семейството на Владек за живота им. Във втората част мъжът прекрача прага на Аушвиц и започва своята битка за оцеляване. Тук най-ярко блестят моментите на солидарност, предприемчивост, смелост и воля за оцеляване насред безконечния ужас на лагера.

Книгата ни показва и как травмата от лагера продължава да живее и десетилетия след Аушвиц. Виждаме Владек в настоящето и това как здравето му се влошава, докато самият той се превръща в типичния заядлив чичак, който се оплаква на продавачките в Била че най-скъпите домати са сложени точно до най-евтините и не е ясно кои кои са.

Ако мислите че графичните романи са ви под нивото, може да се насочите към философската Човекът в търсене на смисъл, където Виктор Франкъл услужливо ни позволява да усетим сивото отчаяние на лагерите от първо лице, като добавя 50 страници сухи трактати за логотерапията и психотерапията към книгата си. Преди тях, разказът му за лагера отваря прозорец към човешката психика, напрегната до краен предел, и това как всеки човек отговоря на стимулите от външния свят. Кара те да се замислиш дали ти ще се от тези, които ще запазят човешкото в себе си, или ще се оскотиш от кучешките условия на живот.

Тук блести аналитичният поглед на доктора Франкъл, който се абстрахира от емоциите и обективно описва живота в лагера и влиянието му върху човешката психика. Някои се обръщат към религия за да запазят сили, други хранят надежда че отново ще видят близките си, трети изпушват последната си кътана цигара и приемат съдбата си.

И двете книги отбелязват загубата на човешкото в лагерите, и как всички ние сме на ей толкова от това да загубим всички достойнства. Позволете на тези книги да ви напомнят че този невиждан ужас се е случил преди няколко десетилетия и че вероятно ще се случи отново, и никой не е застрахован, колкото и снимки от Дубай да имаш в Инстаграма. Но попийте от тях и уроците за силата на човешкия дух, за човещината и за тези, които са успели да запазят частица човешко в себе си.

Престъпление и Наказание от Фьодор Достоевски – ревю

След Записки от подземието бях объркан. От една страна очаквах още изтощителни житейски размисли от тъжни и безнадеждни руски неудачници. От друга, бях чувал че Престъпление и Наказание е интригуваща криминална история за смразяващо убийство и издирването на престъпник а-ла Агата Кристи. Как щяха да се съчетаят подобен забързани и напрегнат сюжет с повествование свежо като кожата на Петър Дънов? Какво изобщо е Престъпление и Наказание? Нека разберем:

Престъпление и Наказание е историята на Разколников, който решава да убие и ограби омразна старица, тровеща живота на хората около себе си. Също така е история за майка му и сестра му, които се опитват да сгодят щерката за дърт богаташ. Разказ е и за Соня и бедното й семейство, които отчаяно търсят спасение от нищетата. Тези три конфликта се преплитат като изтървани спагети и се разиграват в дълги диалози, където специфичното изражение на героите може да бъде описано в 20 реда, след което сцената, действащите лица и слънчевата система могат да се сменят напълно за два реда.

Престъпление и Наказание е книга за това какво е да убиеш друг човек и да го скриеш от най-близките си хора. За това какво е да те гложди параноята дали всички около теб вече знаят истината и само си играят с теб. За това дали ще получиш прошка и дали някой ще продължава да те обича след като всичко свърши. Да, тези теми може и да са разгледани по-достъпно в някой трилър от библиотеката на майка ви, но едва ли ще имат същата тежест ако не ви се налага да се пулите в текста като теле, чудейки се за какво говори полицая Порфирий Петрович през последните тринайсет реда.

Престъпление и Наказание е Роман с главно Р, от времето, когато хората са имали сравнително малко методи да описват света около себе си и писателите са възприемали работата си сериозно. На техните плещи падала отговорността да търсят отговор на големите въпроси, а не да си оптимизарат инстаграм стратегията. Също така е и продукт на време, в което хората не са имали какво толкова да правят през студените руски зими, освен да пият, да четат и да чакат някой да изобрети мачовете и по-евтината водка, така че няма да е зле да се въоръжите и с търпение. Ако успеете да преглътнете далечното и странно държание на героите и сухото действие, ще зърнете една картина на човещина, на трагедия, на любов и омраза, на наказанията, които обществото ни налага, и които ние сами си причиняваме, и на това какво следва след всичко това. Е, аз знам какво следва за мен – нещо, което със сигурност няма да е писано от Достоевски!

Плюшеното приключение/Мазето от Благой Д. Иванов – ревю

След книга с кино критика, сборник с разкази, графичен роман и художествен роман, наскоро Благой Д. Иванов ни зарадва и с детска книжка. Докато очакваме да излезе от печат и готварската му книга, нека хвърлим поглед върху Мазето и Плюшеното приключение и опитаме да диагностицираме биполярното му разстройство.

Започнах с Плюшеното приключение, разбира се, защото е по-близка до менталната ми възраст. Книгата ни запознава с Хейли, плюшена белуга – не бе, не бутилка водка, а животно, което се озовава изхвърлено на бунище. Там Хейли се запознава с Тутето – сладуресто плюшено куче, инцидентно изхвърлено от стопаните си. Двамата герои се впускат в опасно приключение да избягат от бунището и да стигнат морето, където Хейли ще се събере с истинското си семейство белуги и ще отплава весело в морето, където ще допринесе за замърсяването на водите с токсични пластмаси.

Кратка пауза за да ви насърча да ме последвате във Facebook. Не е толкова страшно, колкото мазето 🙂

Плюшеното Приключение е забавна приказка, в която страхливите герои откриват смелостта си, мъдрите оказват помощ и дават кураж, и приятелите се появяват точно навреме, за да ни спасят от опасността. Освен със страхотни главни герои, историята ни среща и с опасни врагове и забавни съмишленици, които са страхотно реализирани и ще станат любимци на малчуганите.

Ако пък по погрешка сте взели книгата за дете, което е твърде заето да зяпа палави рускини в TikTok, за да се научи да чете, на помощ идват и прекрасните илюстрации на Свилен Димитров, които правят книгата истинско удоволствие за окото.

Ако търсите нещо също толкова майсторски написано, но с повече убийства на проститутки, Благой няма да ви разочарова. В Мазето, главният герой (който не е назован в книгата, така че според мен се казва Фалафел) е мълчаливец, който има неприятния навик да убива момичета и да ги заравя в мазето си. Книгата проследява 12 месеца от живота му, в които той се опитва да съчетае утоляването на жаждата за кръв на Звяра, живеещ в главата му, с това да убеждава годеницата си Валентина, че е сготвил вечеря, а не е поръчал от Glovo.

Въпросът дали ще успее да обуздае кръвожадната си природа, преди тя да домъкне Валентина в мазето, е централен в романа и през първата половина отговорът въобще не ме интересуваше. Мазето набляга над “психо” частта на психотрилъра и обича да задълбава над разсъжденията на Фалафел. Проблемът е, че той е един изключително скучен герой. Тутето от Плюшеното приключение е далеч по-солиден персонаж, въпреки че е пълен с пух. В резултат поредната жертва на Фалафел станах аз, защото ме убиваше от скука.

С течение на времето обаче хладнокръвната маска на Фалафел започва да се пропуква и виждаме как той става все по невнимателен, докато губи контрол над себе си. С всяка страница историята те поглъща повече, докато не стигне до финалът, който е приятно психарски и неочакван и ще остави феновете на истории като Мълчанието на агнетата доволни.

И двете книги завършват с послеслови, в които Благой изрежда десетките си източници на вдъхновение за историите, от което си проличава неговата любов към изкуствата. Той си разбира от работата толкова, колкото Papi Hans разбира от това да пъди фенки от прага си всяка сутрин, и разнообразието, което предлага, може само да ни радва (за Благой говоря!). Каквото и да изберете, няма да сбъркате – има по малко Благой за всеки. Но аз горещо ви препоръчвам да изчакате и дългоочакваната му книжка за оцветяване.

Перлено Порно от Ирена Карпа – ревю

Познавате носталгията ми към публицистиката от периода около 2005-та година: златният век на геймърските списания като PC Mania и Gamer’s Workshop, както и на далеч по-интересните Playboy и FHM, плюс изродщините на младия Карбовски и младежкото Споко. На пръв погледа, Перлено порно ми напомни за съвременниците си Hash Oil на Момчил Николов и Дзифт на Владислав Тодоров – книга на бунтарска журналистка, носеща онзи емблематичен дух на времето. Трябваше да узная повече за този пънкарски бъларски журналист, затова взех книгата (а не защото имаше думата „порно“ в заглавието, кълна се!).

Скоро разбрах защо ми е толкова непознат – Ирина Карпа е украинка и да, отне ми срамно много страници, докато го осъзная. Е, какво толкова, нека да си разширим читателските хоризонти, и то по-бързо, че да не вземе Путин да реши да издагне новата си резиценция на мястото на Украинския парламент.

Перлено порно е една шарена картина на Украйна в началото на XXI век – страна на ръба на соца и новото време. Събитията се развиват по време на Оранжевата революция срещу правителството и главната героиня е Катакана Клей – журналистка, която гордо живее пънкарския си лайфстайл, в който само се чуди как да вгорчи живота на хората около себе си и после да се пита защо е толкова нещастна. Дори пътува към страни като Шри Ланка и Индонезия, където продължава да дразни местните повече от дупка в чорапа, която непрестанно пее Калинка Моя.

Самата Ирина Карпа е журналистка, певица и представител на едно ново пост-социалистическо поколение в Украйна. Свирила е в пънк групи, снимала се е за Playboy и през 2015 става секретар по културните въпроси в Украинското посолство във Франция.

Очевидно е, че Карпа базира главната героиня на себе си – и двете пишат за списания, високи са около метър и шейсет, и са крайно дразнещи. Това явно е силата на Карпа – дори министърът на културата в Донецк заповядва тя да бъде разстреляна, заради неина рисунка.

Да, Катакана е дразнещ и детински персонаж, но въпреки това леко й съчувствах. На моменти проличава желанието й за истинска връзка с други хора и неспособността й да достигне до това заради бунтарския си и свободен дух (или просто защото е наистина дразнеща, не мога да преценя). Катакана е образа на една млада и независима жена, далеч от социалистическия идеал за жена-домакиня, която работи в шивашки цех. И върху нейните рамене тежат проблемите, които идват с този отказ от установения модел.

Не, не съм си бил четвърта доза от ваксината, въпреки че се доближавам опасно до теми като феминизма. Причината е, че Перлено Порно е толкова безинтересна книга, писана за украйнска аудитория, че само като си спомнях за нея изпаднах в просъница и започвах да халюцинирам. Дори и да разпознавах всички поп-културни имена, отново бих предпочел да използвам книгата като подложка за преливаща чаша с кафе, или като нещо, с което да замеря издателя. Путине, натискай червения бутон братан, няма какво да загубим.