Плюшеното приключение/Мазето от Благой Д. Иванов – ревю

След книга с кино критика, сборник с разкази, графичен роман и художествен роман, наскоро Благой Д. Иванов ни зарадва и с детска книжка. Докато очакваме да излезе от печат и готварската му книга, нека хвърлим поглед върху Мазето и Плюшеното приключение и опитаме да диагностицираме биполярното му разстройство.

Започнах с Плюшеното приключение, разбира се, защото е по-близка до менталната ми възраст. Книгата ни запознава с Хейли, плюшена белуга – не бе, не бутилка водка, а животно, което се озовава изхвърлено на бунище. Там Хейли се запознава с Тутето – сладуресто плюшено куче, инцидентно изхвърлено от стопаните си. Двамата герои се впускат в опасно приключение да избягат от бунището и да стигнат морето, където Хейли ще се събере с истинското си семейство белуги и ще отплава весело в морето, където ще допринесе за замърсяването на водите с токсични пластмаси.

Плюшеното Приключение е забавна приказка, в която страхливите герои откриват смелостта си, мъдрите оказват помощ и дават кураж, и приятелите се появяват точно навреме, за да ни спасят от опасността. Освен със страхотни главни герои, историята ни среща и с опасни врагове и забавни съмишленици, които са страхотно реализирани и ще станат любимци на малчуганите.

Ако пък по погрешка сте взели книгата за дете, което е твърде заето да зяпа палави рускини в TikTok, за да се научи да чете, на помощ идват и прекрасните илюстрации на Свилен Димитров, които правят книгата истинско удоволствие за окото.

Ако търсите нещо също толкова майсторски написано, но с повече убийства на проститутки, Благой няма да ви разочарова. В Мазето, главният герой (който не е назован в книгата, така че според мен се казва Фалафел) е мълчаливец, който има неприятния навик да убива момичета и да ги заравя в мазето си. Книгата проследява 12 месеца от живота му, в които той се опитва да съчетае утоляването на жаждата за кръв на Звяра, живеещ в главата му, с това да убеждава годеницата си Валентина, че е сготвил вечеря, а не е поръчал от Glovo.

Въпросът дали ще успее да обуздае кръвожадната си природа, преди тя да домъкне Валентина в мазето, е централен в романа и през първата половина отговорът въобще не ме интересуваше. Мазето набляга над “психо” частта на психотрилъра и обича да задълбава над разсъжденията на Фалафел. Проблемът е, че той е един изключително скучен герой. Тутето от Плюшеното приключение е далеч по-солиден персонаж, въпреки че е пълен с пух. В резултат поредната жертва на Фалафел станах аз, защото ме убиваше от скука.

С течение на времето обаче хладнокръвната маска на Фалафел започва да се пропуква и виждаме как той става все по невнимателен, докато губи контрол над себе си. С всяка страница историята те поглъща повече, докато не стигне до финалът, който е приятно психарски и неочакван и ще остави феновете на истории като Мълчанието на агнетата доволни.

И двете книги завършват с послеслови, в които Благой изрежда десетките си източници на вдъхновение за историите, от което си проличава неговата любов към изкуствата. Той си разбира от работата толкова, колкото Papi Hans разбира от това да пъди фенки от прага си всяка сутрин, и разнообразието, което предлага, може само да ни радва (за Благой говоря!). Каквото и да изберете, няма да сбъркате – има по малко Благой за всеки. Но аз горещо ви препоръчвам да изчакате и дългоочакваната му книжка за оцветяване.

Перлено Порно от Ирена Карпа – ревю

Познавате носталгията ми към публицистиката от периода около 2005-та година: златният век на геймърските списания като PC Mania и Gamer’s Workshop, както и на далеч по-интересните Playboy и FHM, плюс изродщините на младия Карбовски и младежкото Споко. На пръв погледа, Перлено порно ми напомни за съвременниците си Hash Oil на Момчил Николов и Дзифт на Владислав Тодоров – книга на бунтарска журналистка, носеща онзи емблематичен дух на времето. Трябваше да узная повече за този пънкарски бъларски журналист, затова взех книгата (а не защото имаше думата „порно“ в заглавието, кълна се!).

Скоро разбрах защо ми е толкова непознат – Ирина Карпа е украинка и да, отне ми срамно много страници, докато го осъзная. Е, какво толкова, нека да си разширим читателските хоризонти, и то по-бързо, че да не вземе Путин да реши да издагне новата си резиценция на мястото на Украинския парламент.

Перлено порно е една шарена картина на Украйна в началото на XXI век – страна на ръба на соца и новото време. Събитията се развиват по време на Оранжевата революция срещу правителството и главната героиня е Катакана Клей – журналистка, която гордо живее пънкарския си лайфстайл, в който само се чуди как да вгорчи живота на хората около себе си и после да се пита защо е толкова нещастна. Дори пътува към страни като Шри Ланка и Индонезия, където продължава да дразни местните повече от дупка в чорапа, която непрестанно пее Калинка Моя.

Самата Ирина Карпа е журналистка, певица и представител на едно ново пост-социалистическо поколение в Украйна. Свирила е в пънк групи, снимала се е за Playboy и през 2015 става секретар по културните въпроси в Украинското посолство във Франция.

Очевидно е, че Карпа базира главната героиня на себе си – и двете пишат за списания, високи са около метър и шейсет, и са крайно дразнещи. Това явно е силата на Карпа – дори министърът на културата в Донецк заповядва тя да бъде разстреляна, заради неина рисунка.

Да, Катакана е дразнещ и детински персонаж, но въпреки това леко й съчувствах. На моменти проличава желанието й за истинска връзка с други хора и неспособността й да достигне до това заради бунтарския си и свободен дух (или просто защото е наистина дразнеща, не мога да преценя). Катакана е образа на една млада и независима жена, далеч от социалистическия идеал за жена-домакиня, която работи в шивашки цех. И върху нейните рамене тежат проблемите, които идват с този отказ от установения модел.

Не, не съм си бил четвърта доза от ваксината, въпреки че се доближавам опасно до теми като феминизма. Причината е, че Перлено Порно е толкова безинтересна книга, писана за украйнска аудитория, че само като си спомнях за нея изпаднах в просъница и започвах да халюцинирам. Дори и да разпознавах всички поп-културни имена, отново бих предпочел да използвам книгата като подложка за преливаща чаша с кафе, или като нещо, с което да замеря издателя. Путине, натискай червения бутон братан, няма какво да загубим.

Дракус пролет-лято 2021 и Зовът на Лъвкрафт ревю

Ако искате да разгърнете направен с любов сборник с разкази от модерни български автори, изборът ви се свежда до серията Пощенска Кутия за Приказки на Гери Турийска и списание Дракус на Явор Цанев.

И докато въпросът кой издател има по-лъскава и красива коса остава доста спорен, този кой работи с по-кадърни автори е очевиден. Затова мисля, че е крайно време да разгледаме част от предложенията на Gaiana.

Въпреки своя книжен формат и обем от 150 страници, Дракус пролет-лято 2021 е списание, което блести с пъстра палитра от жанрова литература от родни автори, плюс някои бонуси като разкази от Джордж Оруел и Алеко Константинов.

Жанрово, ужасите са на дневен ред, с Далечна Звезда, която е ударна доза космически ужас в дребно американско градче, Тя е Жената – приятен психологически портрет на сериен убиец и Лимбо, която разказва за вътрешната борба с демоните. Имаме и твърдо сварен сай-фай, като Взлом и +Безкрайност, които биха паснали във всеки сборник на библиотека Галактика. Откъсът от романа Змейова Песен ще зарадва всеки фентъзи фен, а Как се Казваш е приятно мрачен урбън фентъзи разказ. За десерт имаме малко поезия в превод на Явор Цанев, както и страхотния му разказ “А” и “А”.  В резюме – приятна колекция за фенове на жанра, които търсят нещо родно, качествено и различно.

Освен Дракус, Явор Цанев и компания организират конкурси с разкази, вдъхновени от култови писатели. Сборници с отличените разкази вече зарадваха феновете на Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Робърт Шекли, Едгар Алан По и Брам Стокър. След следния разговор:

реших да направя компромис и да си взема Зовът на Лъвкрафт. Бащата на космическия ужас ни вдига косите с идеята, че ние сме прашинки в безкрайния космос, където дебнат пипалата на всяващи лудост божества. Но в по-близък план, творчеството му засяга герои, които се мислят за много умни, но често се оплитат в древни пророчества и се озовават на зловещи места, където едва ли ще попаднат в компанията на бутилка гроздова и група изгубени украински компаньонки.

Имено тази мрачна и тягостна хорър атмосфера търсех в сборника и не останах разочарован: В сянката на Лефъртс Корнърс, Дявола от “Вайълет Роуз” и Докторите са чист лъвкрафтски ужас. Най-големи изненади пък бяха Историята на Ерих Цан (супер разказ за сделка с дявола), Пратеникът (който ме изпрати по българските земи тогава, когато римляни са бродили по тях) и Просто Бизнес (най-великият comic relief разказ, писан някога). В сборника присъстват и много истории за пазители на древни тайни, както и някои малко по-креативни отрочета на космическия ужас, които също са супер, но не са моят вкус Лъв-крафт бира.

Затварям и двата сборника успокоен, че в България все още има кадърни писатели – трябва само да знаете къде да ги намерите. В повечето случаи, тук: https://gaiana-books.com/

Английският съсед от Михаил Вешим – ревю

Драги читател, в случай, че наскоро сте се събудили от дългогодишна кома, съм длъжен да ви уведомя, че българите сме крайно селски и мързелив народ, на който можеш само да му дадеш да пие по цял ден в кръчмата и да ходи по жени (а на жените да готвят, да носят пиене и да си избират спонсори). Ето, спестих ви нуждата да четете Английският съсед, Мисия Лондон, половината Иво Сиромахов и целия Иван Хаджийски.

Но ако още настоявате – годината е 2008-ма и Михаил Вешим ни кани на гости в село Плодородно, някъде из България. Дом на няколко селяни, всеки от които със своите мечти, пороци и мъдри идеи за забогатяване. В тази китна атмосфера от мъгливия Манчестър пристига нищо неподозираният англичанин Джон. Новодошлият решил да си купи къща в селото и да се наслади на пенсионирането си, далеч от работещата здравна система в Англия. Щом преодолеят недоверието си към него, нашенците веднага го наобикалят и опитват да въвлекат в схемите си.

Ако не сте се сетили вече, основната идея на романа е противопоставянето на двата модели на поведение – от една страна имаме работлив англичанин, който се научава да цепи дърва и да оре ниви с трактор, което го превръща в търсен кадър чак в съседното село. На другия полюс имаме чаровния неудачник Нотко, който се опитва да направи удар в Еврофутбола с помощта на съвети от Джон за мачове от английското; имаме кмета, който използва чужденеца като билет да точи пари от еврофондовете; имаме и бившият агент на ДС Щърбанов, който се опитва да произведе и продаде нелегални вещества с помощна на селски алхимици. Тази българска опера нямаше да е пълна и без хора като Скинаря, чиято единствена амбиция е да мрази чужденеца.

Да, това противопоставяне сега може да е малко изтъркано, след успехите на Българските ми квартиранти и делата им в Англия на Никола Крумов или екранизацията на Мисия Лондон, но трудът на Вешим издържа теста на времето с чара, искреността си и с уважението към българските селяни (което често липсва при автори като Сиромахов). Дори и в англичанина Джон са вплетени човешки слабости. Завалията също се озовава в капана на отчаянието (и кръчмата), падайки жертва на единственото нещо, което може да срути волята и желанието за живот на един мъж – жена му.

Умението на Вешим да осмива сблъсъка между НАС и ТЯХ (което е тема и в романите му Руският съсед и Нашингтон) далеч не се изчерпва с няколко евтини шеги за това колко сме прости българите, а често прераства в едно дълбоко изследване на балканската народопсихология, която би накарало и Ницше да иде да удари една ракия. Наздраве!

ТОП И ДРОБ КНИГИ НА 2021

Ето че още една година си отиде, заедно с надеждите ни, че ще отидем на почивка в Гърция без седем посещения при нотариус и без ни вадят анален секрет с бормашина.

Както повелява традицията, нека хвърлим погледа на петте най-добри и най-кофти книги, до които се докоснах тази година, но не успях да разгледам поотделно, защото ме мързеш.. ъъ, защото май имах ковид, утре ще се тествам и ще ви кажа със сигурност.

ТОП 5

Последният Дуел от Ерик Джагър

Книгата проследява случая на френският рицар Жан дьо Каруж, който предизвиква на дуел до смърт стария си приятел Жак льо Гри, обвинявайки го че е обезчестил съпругата му. Книгата се движи по тънкото острие между историческа дисертация и сапунен сериал и въпреки опасенията ми, успява да запази баланс и да не падне в пропастта на книгите, които използвам само като украса. Прозорецът към средновековна Франция е толкова ясен, благодарение на умелото боравене с исторически източници от автора – което би ми позволило да проверя достоверността на думите му… ако не бях твърде зает да си вадя мухи от клавиатурата.

ДРОБ 5

Нормални Хора от Сали Руни

Нормални хора е Любовна история с главно Л, която се надява да дърпа струните на емоциите ви достатъчно силно, че да не забележите кекавия сюжет и стил на писане. Естествено, един любовен дънер като мен едва ли би оценил дребните нюанси на това как героите обсъждат любимия си епизод на Съдби на Кръстопът и хапват бахур, така че книгата не ми хареса изобщо. Ако сте в настроение за ирландска любовна история като от испански сериал, опитайте – сигурно има причина да виждах повече копия на книгата във влаковете в Англия, отколкото кенчета Гинес.

ТОП 4

Гордиевски. Шпионин и предател от Бен Макинтайър

В разгара на студената война, Олег Гордиевски губи вярата си в съветския строй и решава да стане двоен агент в полза на западните власти. Бунтът му срещу варварския режим и дръзкото му бягство от Русия са не само увлекателен урок по история, но и адски напрегната шпионска история за КГБ и МИ6, подходяща както за майки, фенки на трилърите, така и за бащи, които не гледат друго освен руски филми.

ДРОБ 4

No Easy Day от Марк Оуен

В края на миналата година прочетох The Longest Kill – искрена, реалистична и трогваща история за снайперист от британската армия. Надявах се, че ще намеря същото в No Easy Day, която претендира, че е истинската история за мисията, в която американските тюлени елиминират Осама Бин Ладен. Доколко това е така зависи от собственото ви лековерие и вяра, че около великите постижения на Американците няма грам съмнения. Неоспоримо е обаче, че тази огромна боза е написана само да грабва окото и да ви вземе парите. Е, аз не съм будала и си я взех от библиотеката. Жалко, че не мога да си върна и времето, загубено с нея.

ТОП 3

What the hell did I just read? от Дейвид Уонг

Джон Умира Накрая е шантава научно-фантастична комедия, в която двама безделни убитаци намират наркотик, който им позволява да комуникират с паранормалния свят. Заредени с тази сила, те започват да  помагат на хора, които имат проблеми с демони, извънземни, духове, чудовища и какви ли още не страхотии. Следват абсурдно-дебилни приключения, разнообразени с размишления за смисъла на живота и как да го живеем най-достойно, когато единствената ни мотивация е да ядем Зайо Байо, докато зяпаме Стани Богат. What the hell did I just read? е третата книга от поредицата, и е адски голям фън.

ДРОБ 3

House of Leaves от Марк Даниелевски

Ако се фенове на хорър жанра в неговите по-нишови и експериментални прояви, възможно е да сте чували за House of Leaves. Възпявана като една от най-иновативните хорър книги, тя умело съчетава три истории в една и ги представя по един пост-модерен начин, който заслужава да се види. Жалко че цялата тази иновативност я превръща в претрупана бъркотия. В House of Leaves се крие една прекрасна хорър история, която е задушена от собствените си претенции. 

ТОП 2

V for Vendetta от Алън Мур

Маскираният виджиланти V се изправя срещу тоталитарния режим, сковал Англия, в една мрачна и потискаща, но все пак красива и катарзисна ноар история. V не е типичният комиксов супер (или анти)-герой. Той е проводник на Идеята. Идеята, че можем да се изправим срещу самозабравилия се фашистки режим и тъпите тиквеници в парламента и да им покажем, че хората имаме право на глас и мнение. Във времето на Ковид, на локдауни, на забрани и ограничения от правителствата и на общества, които сякаш са на ръба на анархията, гласът на V ехти по-силно от всякога.

ДРОБ 2

Алено Евангелие от Клайв Баркър

Докато първата една трета от книгата е чист хорър фън, пасващ на таланта и въображението на Баркър, около средата Алено Евангелие деволюира в шизофреничен фенъзи епос, в който Пинхед иска да унищожи света и се изправя срещу Луцифер в титаничен сблъсък в готическа катедрала, докато орди демони ги наблюдават от пъкъла. И не, не е толкова интересно, колкото звучи. Ако искате истинския Пинхед, прочетете The Hellbound Heart.

ТОП 1

Балада за Георг Хених от Виктор Пасков

Знаете ли, очаквах че най-добрата ми книга за годината ще е на Сафон. Въпреки че мога да напълня целия топ списък с неговите книги, които ми помогнаха да се справя с 2021-ва така, както купените гласове помагаха на Борисов да остане на власт, една искра светеше по-ярко от останалите тази година.

Една книга, която ме докара до сълзи, която ми даде ценнен урок за това какво е да си човек, да се грижиш за другите, да оцеляваш в един суров свят напук на цялата беднотия и простития около теб. Една скромна повест, която говори на нещо вътре в теб и отваря очите ти повече от десетки други томове. Тази книга е Балада за Георг Хених на Виктор Пасков. Направете ми подарък за Коледа и я прочетете. Весели празници!

ДРОБ 1

Тим Кук – геният, който издигна Apple на по-високо ниво от Лиандър Кейни

Имам лек фетиш към биографиите на тех-иноваторите. Да проследя как млади гении развиват уменията си, виждат потенциала в обещаваща технология и напук на всичко създават компании за милиарди и променят света винаги ми е вдигало… мотивацията.

Е, Тик Кук не е такъв иноватор. Той е скучен чичак от забутан край на Америка, чиито интелект, работна етика и скромност са достойно за уважение, но не и за книга от 200 страници. В историята му няма и капка романтика и техно-оптимизъм – книгата е просто една хвалба на Apple за това в колко пластмасова и бездушна компания са се превърнали, в опитите си да впечатлят инвеститорите си.

Коледна Песен на Чарлз Дикенс – ревю

Коледа е почти тук, така че да побързаме да влезем в празнично настроение, преди неизбежният локдаун да ни обрече на още една Коледа в компанията на телевизора и Николаос Цитиридис.

Когато му остане време от това да документира кошмарните условия пред английската работническа класа през 19ти век, Чарлз Дикенс е писал и множество истории за призраци. Несъмнено най-прочутата му класика е Коледна песен – история за алчния, безсърдечен банкер Ебенизър Скрудж и тримата му посетители от оня свят, тормозейки го за това, че не е пуснал есемес за Бъларската Коледа. Мда, в края на годината реших, че е време за кратко и отпускащо четиво, защото трябва да си изчета книгите за Goodreads предизвикателството и да пукна ако се захвана с Дейвид Копърфийлд.

Скрудж, викторианският еквивалент на Васил Божков, е алчен банкер, заклеймяващ цялото вълнение около Коледа като безсмислие. В навечерието на празника, Скрудж е посетен от духа на неговия бивш бизнес партньор Марли, който го предупреждава, че ще го навестят три призрака.

 

Дикенс умело използва призраците за да разгърне образа на Скрудж и да ни покаже как се е превърнал в такава голяма скръндза. Те му показват също и какъв кеф изпуска, когато отказва да се напие като глиган с познатите, както и как ще го запомнят другите, когато най-накрая си ритне камбаната. Шокиран от видяното, банкерът в миг преобръща вижданията си за Коледа и отива да разпрати коледни картички на всичките си приятели във Фейсбук.

Признавам, нямам кой знае каква мъдра критика да отправя към Коледна песен (освен може би че във втората част Дикенс малко прекалява с описанията на богато отрупаните трапези на уж тънещите в бедност работници). Идеята на този текст и на книгата като цяло е да припомни, че Коледа е на първо място празник на добротата, семейството и сплотеността. На това да помагаме и да сме готови да споделим и малкото, което имаме, с нуждаещите се. А не да се гърчим на опашките в Кауфланд за снежанка на промоция.

Та… това е. Съжалявам, ако очаквахте повече – и аз се надявах да съм заобиколен от мацки само по зелени сертификати тази Коледа, но уви. Весели празници и се пазете, читатели.

Марина на Карлос Руис Сафон – ревю

Като отчаян инстаграм модел и аз копнея да се спася от ноемврийския студ и да се разходя из изящните улици на Барселона; да отпивам от димяща чаша в омайно кафене и да се снимам пред възхитителната архитектура. За разлика от моделите обаче, аз познавам перфектния гид за това магическо пътешествие и не, не е перверзен шейх от Дубай (въпреки че може да е докарал до сълзи също толкова много красавици).

Личи ли че аз и Сафон си допаднахме? Може би ако животът ми реши да ми се усмихне малко, ще спра да търся дозата си щастие в неговото творчество. Но докато това стане, нека разгледаме Марина – още един Сафонов роман, встрани от тетралогията Гробището на забравените книги.

Марина проследява историята на Оскар – младеж, живеещ в пансион, и прекарващ времето си шляейки се безцелно из улиците на Барселона. Един ден, той решава да се промъкне в уж изоставено имение, където се запознава с красавицата Марина и баща ѝ, художника Жерман. Между тях се завързва приятелство и един ден Оскар, лудо-влюбен в девойката, се съгласява да отиде с нея до гробището, където вместо да се натискат като луди, откриват мистериозна фигура в черни одежди и решават да проследят. Това ги въвлича в опасно приключение, типично за Сафон, в което наивен, но нахъсан младеж с мацка под ръка разгадава кървави мистерии около загадъчна фигура от миналото.

Въпреки че книгата е класифицирана за по-млади читатели, Марина е една от по-зловещите истории, родени под перото на Сафон. Готическите елементи в прозата му тук са разгърнати в пълната си прелест. Без да издавам много от сюжета, ще спомена само, че някои от темите и сцените в романа биха паснали съвсем на място в истории на Лъвкрафт (а-ла Хърбърт Уест) или Едгар Алан По.

Докато загадката около мистериозния Михайл Колвеник ще ви кара да минавате през страниците, то личната история на Оскар и Марина ще накара страниците да минават през вас. Този път младежката любов е по-многопластова и зряла от лиготиите в Принцът на Мъглата или леко мелодраматичните свалки от Гробището на Забравените книги. Ако търсите нещо, което да докара сълзична в очите ви, няма да останете разочаровани.

Ако искате да се докоснете до магията на Сафон, без да се ангажирате с четири дебели книги (не знам, сигурно защото ви предстои скок с бънджи със съмнителен инструктор), то Марина е за вас. Това е една история, която съдържа цялата изкусителна атмосфера, опасна мистерия, плашеща трансгресия и обречена любов, присъщи на готик жанра. Зимата иде, читатели. Ако има какво да сгрява малките ви сърчица този сезон, радвам се за вас. Ако не, опитайте със Сафон.

Записки от Подземието на Фьодор Достоевски – ревю

Не твърдя, че съм против ваксините. Просто мисля, че докторите трябва по-детайлно да обяснят страничните им ефекти. Като например вероятността напълно да загубите разсъдъка си и веднага след ваксинацията да отидете до местната библиотека и да си вземете копие на Записки от Подземието на Достоевски.

Добре де, вината може и да не e във ваксините, а в Сафон и във великолепните му истории за мистериите около Барселонски писатели, които възбудиха литературния ми апетит за нещо по-… деликатесно.

Защо взех точно Записки от подземието ли? Стори като по-смислен избор от другите „велики“ романа на Достоевски като Братя Карамазови и Идиот, чиито обем напомня повече на нещо, с което ще се укрепи преливаща река. Но не позволявайте на скромните й стотина страници да ви залъжат: да я завършите ще ви отнеме повече старание от това да прочетете пет модерни бестселъра, докато си чистите ушите с големия пръст на крака.

Записки от подземието е разделена на две части. Първата може да я пропуснете. Състои се от дълъг монолог на главния герой (безименен и крайно дебилен чиновник, толкова позитивен и ведър, все едно цял живот е чел само Достоевски), в който говори за нещо, което несъмнено е било обект на много академични анализи през годините, но моят кух мозък така и не схвана. Ако е нещо мъдро, което да те подтикне към дълбоки размишления, то успява, защото през цялото време дълбоко размишлявах как да захвърля книгата и да чета нещо друго.

Подобрението във втората част идва от добавянето на иновативен подход, познат като сюжет, състоящ се от това как чиновникът отива на събиране на познати, които абсолютно ненавижда, напива се като казак, посещава проститутка и философства малко, след което се прибира вкъщи да се наспи.

Да, както може да си представите, всичко това е разказано толкова свежо и интересно, колкото редица сиви соц-панелки. Но проклет да бъда, ако историята не ми влезе под кожата! Изпод пластовете объркана проза и екзистенциални локуми се крият пейзажи от животите на едни хорица, живеещи в едно отминало време, които просто се опитват да намерят късче щастие и смисъл в този суров зимен свят.

Записки от подземието има статут на вечна класика и майната му ако не ме убеди, че го заслужава. След като се преборите с грубата стилистика е много вероятно да съзрете нещо, каращо ви да се замислите и да се почувствате близки с главния герой… най-малко защото вече и двамата ще сте еднакво депресирани.

Принцът на мъглата от Карлос Руис Сафон – ревю

След огромна порция Играта на ангела, апетитът ми за качествен испански готик не си отиде. Зачудих се дали да преям със Затворникът на рая и да заприличам на читателска версия на Делян Пеевски, но накрая реших да се насоча към един малък десерт, скрит зад шведските маси на Гробището на забравените книги – Принцът на мъглата.

1943-та година е и войната бавно се движи към Испания. Семейството на Макс решава да търси спасение в малко градче на брега на морето. Не щеш ли, новата им къща крие свое кърваво минало, което подсказва, че къщата може и са не е най доброто място да си държите малките деца без надзор.

Скоро Макс, сестра му Алиса и новият им приятел Роланд разбират за злия магьосник Каин, Принцът на Мъглата, и се заемат да разгадаят мистерията около него и да свалят опасно проклятие, преди да е станало твърде късно.

Ако мислите да грабнете книгата е редно да знаете, че това е юношески приключенски роман и доста от елементите му рефлектират желанията и умствените възможности на избраната аудитория. Злокобната, но все пак младежки-оптимистичната атмосфера навява спомени за Рей Бредбъри и Нийл Геймън. Имаме плажове, мистериозно потънал кораб, морски фар със загадъчен пазач, бурна тийнейджърска любов и повече колоездене от Тур дьо Франс по време на Деня на земята.

Впечатли ме как Сафон успешно комбинира тези приключенски елементи със собствения си усет за готически ужас. Подчертайте тези, които сте срещали в следващите му книги:

– гробници, украсени със статуи на ангели

– котки

– злокобни статуи

– непрогледни мъгли

– стари филмови прожектори,

– часовници

и какво ли още не. На места се усеща и приятна нотка на ужас, идваща главно от злокобния образ на Каин, който се превъплъщава ту в маниакален клоун, ту в зъл магьосник, ту в морско чудовище.

Принцът на мъглата е книга за лятото. Ако търсите какво да дадете на лапето си за следващата лятна ваканция, определено няма да сбъркате с нея. Въпреки злокобните елементи и сладко-киселия финал, това е книга, която ти дава надежда, че трудностите могат да се преодолеят и че никой дявол не е толкова черен. Само че лятото свърши и за да стигнем до следващото, трябва да минем през зимата. Така че извинете ме, оставям детските книжки и отивам да си чета Достоевски и да рева. Честит Ден на Народните будители!

Играта на ангела от Карлос Руис Сафон – ревю

Сянката на Вятъра е една от онези книги, които правят избора ми да се занимавам с литература, вместо да стана масажист в женски волейболен отбор малко по-оправдан. Затова нека отново се потопим в мългливите улици на Барселона, градът на прокълнатите, с помощта на Сафон. 

Сянката на вятъра беше цял каейдоскоп от удоволствия. През погледа на наивния Даниел Семпере ни се разкриваше един луд театър от мистерия, романтика, готика и комедия, с такива колоритни персонаж като Фермин, Жулиан Каракс и Инспектор Фумеро. Втората книга от поредицата Гробищено на Забравените книги сменя фокуса: вместо върху читателя, оплетен в мистерията на книгите, се запознаваме с нещастника, оплетен в мистерията на създаването на книгите – писателя Мартин. 

Играта на Ангела е историята на Мартин. Да, и тук имаме мистериозен писател, имаме диаболичен издадел, обречена любов, озлобени полицаи по петите на героя, екшъни, драми, мистерии и куп още благинки. Но всички те само обогатяват образа на Мартин, който оцелява от трагично детство и успява да си изкарва прехраната пишейки статии в мизерен вестник. Един ден получава шанс да напише разказ и така започва писателската си кариера. Скоро обаче нещата се обръщат с краката нагоре и единственият изход е оферта от издателя Андреас Корели, на която Мартин не може да откаже.

Така писателят се озовата хванат в капан, на границата между реалността и илюзията, и започва да разплита пленяващата загадка, изпълнена с обрати и интриги, както и с много смърт и трагедия. Мда, ако Сянката на вятъра ви се е сторила малко сладникава на моменти, то тази част ще задоволи кръвожадния ви апетит.

 Но какво ви интересува сюжетът? Когато нападате дюнер след пиянска вечер, не се интересувате какво има в него, нали? Просто се наслаждавате на удоволствието. Така трябва да мислите и за Играта на ангела. Това е книга, в която от всяко изречение лъха майстворство. Книга, в която и най-баналното нещо е описано с виртуозен стил и от което лъха толкова силна атмосфера, че освен ако нямате въображението на редовен посетител на казино, без проблем ще се пренесете в една красива готическа приказка, която рядко ще искате да напускате.

За Сафон няма да си правя тъпи шеги – шегите са за сметка на тези, които по една или друга причина все още отлагат да се докоснат до творчеството му. Така че марш в библиотеката и напук на всички гадости в живота вдигни средните си пръсти и се потопи в една красота, която не много хора ще оценят.