ТОП И ДРОБ КНИГИ НА 2023

Привет! Тази година не сме се виждали много, но няма да се разминете без любимата ми класация на ТОП и ДРОБ книгите, които прочетох през последните 12 месеца, и които не получиха самостоятелно ревю в Книжовност. Да започваме!

ТОП 3

Естествен роман от Георги Господинов

Първият роман на нашия световноизвестен Жорка (с тази шантава сай-фай корица) откроява посоката на по-нататъшното му творчество и блести със същите разнообразни размишления над нагледните баналности на живота. В центъра на историята е главният ни герой Георги, който опитва да осмисли живота си, след като съпругата му му изневерява и го напуска.

Следват размишления и фрагменти, които могат да объркат не-индоктринираните, но феновете на Жорката ще се почувстват като у дома. Тук фокусът сякаш е малко по-размит от този във Физика на тъгата, например, но “романът” все пак ще ви стопли душата с красиви истории и задълбочени ментални трактати.

ДРОБ 3

Тринайсет чудовища за Хелоуин от Благой Д. Иванов

С Плюшеното Приключение хорър нърдът Благой Д. Иванов доказа, че може да напише вълнуваща и поучителна история за по-млади читатели. Тринайсет чудовища за Хелоуин за съжаление не успява да улови дълбочината и чара на плюшените герои – вместо това залага на сурова гарга с важна мисия и широка палитра от чудовища, които не оставиха дълбока следа в съзнанието ми.  

Определено не е лоша книга, но знам че Благой може повече. Догодина ще опитам и Крехар!

ТОП 2

Крадецът на книги от Маркъс Зюсак

Въпреки че страда от някои от греховете на Young adult жанра, като леко лигав мелодраматизъм и твърде фрагментиран сюжет, Крадецът на книги може да те хване за гърлото и да те задуши със своята чисто човешка история за дребните хора, хванати между зъбните колела на войната. Романът рисува една сива, трагична, но и борбена картина на живота на обикновения немец под ботуша на Третия райх. Оставена от майка си, малката Лизел живее при приемните си родители, при които всичко е мед и братвурстове, докато на вратата им не почука евреинът Макс.

Ако ще пращате някой младеж на фронта в Украйна и искате да го запознаете с ужасите на войната, Крадецът на книги може да се окаже доста полезна книга.

ДРОБ 2

Уендиго от Стефан Стефанов

Нямаше как да не обърна внимание и на любимия ми жанр тази година. Търпеливо чаках падането на първия сняг, за да се потопя автентично в света на Уендиго.

Трима военни, богат бизнесмен, свещеник, и двамата им помощници поемат на обречена експедиция в суровата, погребана от сняг Американска пустош. Скоро групата губи пътя си и малко по малко членовете започват да изчезват при мистериозни обстоятелства.

Стефанов пише уверено и умело, и успява да изгради сила атмосфера и злокобното усещане, че нещо се крие в мрака. Проблемът е, че на историята й отнема твърде много време да стане интересна, а когато най-сетне кръвта започва да се лее, Стефанов бързо слага точка, преди да разгърне целия й потенциал.

ТОП 1

Тайната история от Дона Тарт

Модерният Dark Academia тренд продължава да ми бърка в здравето, но и най-закостенелият критик в мен не може да игнорира качествата на неговия първообраз – Тайната история на Дона Тарт.

Книгата успява да надскочи крайната си претенциозност и превзетост, благодарение на майсторския стил на Тарт. Писан в продължение на 8 години, романът блести с такова изящество на израза и експресвност на езика, че от самото докосване до тях ще ви се карират панталоните и ще ви се преметнете шалчето.

Романът е едно младежко мърдър-мистъри, което е леко задушено от банални, ежедневни сцени, в които петимата ни малоумни и превзети герои единствено пият и се оплакват от живота. За щастие през всеки пиянски монолог и заядлив коментар се прокрадват нотки на пиперлива интрига и завладяваща мистерия, които ще ви държат залепени за книгата и насърчат да продължавате през леко плоската история.

ДРОБ 1

Твоето его е врагът от Райън Холидей

Уважавам усърдието, с което Райън Холидей представя древното учение на стоицизма на модерния читател – без сухи философии, а с вдъхновяващи примери от реалния свят.

Да превъзмогнеш егото си е основен принцип на стоицизма и урок, който новоно поколение определено трябва да научи. Проблемът ми е упоритостта, с която Холидей натъртва колко е добре да скланяш глава и да отстъпваш назад.

Да, ние често се сблъскавме с чувството да не сме достатъчно добри. И знаете ли, ако е така – майната му! Колкото и да сме зле в нещо, не бива да се отказваме и да се принизяваме. Да, егото може да ни залъже, но също така само вярата в себе си – дори и противно на това, което ни показва реалността – може да ни издигне над собствените си перипети. Така че вдигнете глава (и, ако се налага – средни пръсти) и нападайте смело!

Весело посрещане на 2024! Наздраве!

Тютюн от Димитър Димов – ревю

През трите месеца, през които носех двата тома на Тютюн със себе си, поне десетина души ме спираха, за да споделят колко им е харесал романа. Това не ми се е случвало с друга книга и ме накара да се замисля дали Тютюн наистина е национално съкровище, което обединява българските читатели, или за всичко е виновен неустоимият ми сексапил. Нека разберем.

Тютюн е епос, който обрисува живота на българите в годините преди и по време на Втората световна война. В центъра на историята са Борис и Ирина – двама влюбени младежи, които тръгват по различни пътища – тя следва медицина, а той гони мечтите си да стане тютюнев магнат и да се откъсне от задушаваща бедност.

Скоро животът ги събира отново в суровия и лъскав свят на фирма “Никотиана”, която обещава пари и власт за едни, и болест, мъка, и глад за други. Вече шеф на фирмата, Борис се превръща в безчувствен човек, който, ако беше министър на образованието, щеше да включи Тютюн в списъка със задължителни произведения за матурата, а Ирина бавно потъва в тинята на лукса и безделието, превръщайки се в обезчовечена сянка на предишното си аз. И докато традиционните морални ценности се разпадат, Европа се тресе от надвисналата война и героите ни се оказват оплетени в геополитическата игра на интереси.

Това са само едни от много пластове на романа, който говори за любов, за алчност, за морално падение, за социалния живот на българите, за история, за партизанските движения, за изкупление, и за много други неща.

Димитър Димов е изключително ерудиран и способен писател, в резултат на което романът звучи изключително модерно, въпреки склонността му да изпълва цели страници с размишления на героите. Това прави романа лек и разбираем, защото дори и най-заспалият ученик ще разбере какво е искал да каже автора, без да се налага да рови за смисъл между редовете. Дългите описания и честите повторения на една мисъл по няколко пъти също добавят ненужен обем, сякаш Димов вярва, че колкото е по-голяма книгата, толкова по-малък шанс има лошите комунисти да го накарат да я направи още по-дълга.

Ако имате основни познания по история, то Тютюн ще ви даде по-задълбочен поглед над процесите в страната през миналия век и силите, които довеждат до идването на комунизма. Но и въобще да не се интересувате от история и да мислите, че силите на Оста е термин от физиката, романът неизбежно ще ви разчувства с историята на едни грешни, но истински герои, които стават жертва на собствените си слабости. Разхищението на богатите бизнесмени стои в болезнен контраст с мизерията на селяните, и напомня, че за седемдесет години много малко неща са се променили.

Поредица от злополучия от Лемъни Сникет – ревю

Книгите за пораснали деца (9-12 години) винаги ще имат топло място в студеното ми сърце. На границата между лигавите детски книжки и още по-лигавите Young adult романи, поредици като Хрониките на Спайдъруик, Скълдигъри Плезънт и Алкатрас често са остроумни, забавни и изпълнени с дръзки приключения и купища сърце и характер.

Днес ще ви разкажа за една своя любима поредица, позната от сериала на Нетфликс и класическия филм с Джим Кери – Поредица от злополучия от Лемъни Сникет.

Вайълет, Клаус и Съни Бодлер току ще разбират, че родителите им са загинали в пожар и че новият им настойник е далечният им роднина Граф Олаф. За съжаление на новите сираци, Олаф е маниякален злодей с театрални наклонности, който иска да открадне огромното им наследство. Така започва едно дълго преследване, което ще прекара децата през езера с кръвожадни пиявици, карнавал с хищни лъвове, зловещи болници, тъмни асансьорни шахти, замръзнали планини, клаустрофобични подводници, отдалечени острови и други неприятни места, където те ще използват своето остроумие и изобретателност, за да се спасят от лапите на Граф Олаф.

Въпреки непрестанната опастност за децата и нещастията, които ги сполетяват, историята е омекотена с черно чувство за хумор и с някои от най-абсурдните герои евър: възрастните почти винаги са малоумници, които оставят слепи за налудничавите дегизировки на Граф Олаф, а много от злодеите често са твърде нарцистични, за да представляват опастност за децата. Самият Лемъни Сникет разказва с такова преувеличено чуство за трагизъм и отчаяние, че звучи като Мартин Карбовски, от времената когато показваше баби джуджета в Отечествен Фронт.

Освен да ни забавляват с готическите приключения на децата Бодлер, Поредица от злополучия работи и като един наръчник за подрастващите, като не само ги учи на значението на десетки идиоми и фразеологизми, но ги подготвя за серията от нещастни случки, която е живота. Към края на серията дори самите деца Бодлер започват да извършват зли дела за да оцелеят, което ги кара да се питат дали те самите не са се превърнали в злодеи. Това е една морална неяснота, която не очаквах от поредица, в която бебе готви уасаби и хора си оставят тайни послания в съдържанието на буркан горчица. Нещо повече – поредицата засяга теми като корупция и лицемерие на работното място, в образователната система и здравеопазването, и отправя критики към съдебната система, медиите и популисткото забавление.

На български са преведени само първите четири книги, които могат да се намерят или в Читанка, или в Книжен пазар, но бих препоръчал да се прочетат в оригинал, поради фокуса им върху езика и шантави фразеологизми. Поредицата ще допадне на феновете на готическия трагизъм, на младежките приключенски романи, на класическите детективски мистерии, както и на онези, които изпитват перверзно удоволствие, когато четат за насилие над деца. Ъм, аз съм от тези с готическия трагизъм, честно!

Крещящото стълбище от Джонатан Страуд – ревю

Artline Studios отбелязоха издаването на петата и последна част от поредицата за Локууд и сие, Празният гроб, с бляскаво посещение на автора Джонатан Страуд по време на панаира на книгата. Срещата с приказливия британец успя да ме тласне да прочета първата книга от поредицата, която ми беше на мушка от доста време, но отказвах да докосна, поради притеснението ми че при досег с Young Adult книга, ръката ми ще се подпали.

Крещящото стълбище ни пренася в готически Лондон, където призраците бродят нощните улици и тероризират живите. Единствено децата могат да ги виждат, което принуждава възрастните да ги използват за борба срещу призрачното нашествие. Създават се агенции, в които млади агенти обезвреждат изблици на свръхестествено присъствие, като откриват и унищожават източника на привидението.

Такава агенция е и Локууд и Сие, която намира третия си член в лицето на амбициозната Люси Карлайл. Надарена със силна чувствителност към света на мъртвите, тя пристига в Лондон от родното си село за да стане топ агент… и да се снима в Инстаграм от скъпарски кафета. Както очаквате, Локууд и Сие обича да прави нещата по своите правила, в резултат на което кашите бързо се забъркват. За да спасят агенцията си, тримата герои са принудени да приемат опасно предложение от влиятелен богаташ, докато се опитват да разгадаят мистериозна смърт, случила се преди 50 години.

Както в друга любима моя YA поредица, Скълдигъри Плезънт, и тук най-голямата сила на романа е химията между тримата главни герои: чаровния Локууд, безкрайно уверен и позитивен; мърлявият, но начетен Джордж; и често обърканата, но смела Луси. Тримата непрестанно се заяждат, подхвърлят си шеги и обиди и драматично пият чай. Всичко това се случва в страхотна готик атмосфера. Историята ни разхожда из стари имения, пълни със секретни врати и коридори, през мъгливите Лондонски улици, през мрачни блата и изоставени мелници. Усещат се приятни нотки на хорър атмосфера, които съм сигурен че се затвърждават в следващите книги.

Крещящото стълбище е типичен YA роман за надарено момиче, което понякога оплесква нещата и не вярва в себе си; за малка и подценявана агенция, която натрива носа на по-престижните си опоненти и на “порасналите”, и за свят, в който децата и младежите имат повече силата и власт от възрастните. Страуд разбира целевата си аудитория и й предоставя една атмосферична история с интрига, мистерии, обрати, опасности и остроумни шеги, която ще зарадва всеки фен на жанра… или ще го накара да си пусне сериала по Netflix.

Да Прецакаш Дявола от Наполеон Хил

Преди Джордан Питърсън, Тимоти Ферис и Марк Менсън да започнат да разкриват тайните на това как да станем преуспели милионери с плочки на корема, през далечната 1937ма, Наполеон Хил издава дядото на книгите за себепомощ – Мисли и забогатявай. Освен нея пише и Да прецакаш Дявола, която остава неиздавана чак до 2011, когато от Фондация Наполеон Хил решават, че искат да си купят нова яхта, и светът отново е благословен с нова книга на Хил.

Първата част от Да прецакаш Дявола описва шарения житейски път на Хил, в който той ту е преуспяващ бизнесмен, ту беден и самотен човек, тук многоуважаван учен, като във всеки един период остава високомерен. В един епизод например, разказва как основава успешно списание, което обикновено би изисквало поне половин милион долара инвестиция, но той го е направил без пукнато пени, защото е егати пича.

Неговите идеи са толкова гениялни и шокиращи, че провокират група гангстери да отпратят заплаха за живота му, принуждавайки го да се укрива в изолирана къща, където тъне в депресия. Една вечер Вселената му проговаря и гласът на Другото му Аз заповядва да отиде във Филаделфия и да намери 25 000 долара, за да издаде книгите си за философия на успеха. Естествено, воден от “вътрешния си подтик” и „вселенския разум“, Хил успява, и няма търпение да сподели уроците си с нас, които би трябвало да сме поласкани от неговата щедрост, вместо да му препоръчаме психиатър.

Ако още не сте се усетили, има големи съмнения дали Наполеон Хил не е бил пълен шарлатанин. Дори и биографите му не откриват доказателства за много от гръмките му твърдения, нито за предполагаемите му срещи с известни личности. Но има ли това значение, когато човек от време преди цветната телевизия ще ни научи как да побеждаваме модерните изкушения?

Същинската част на книгата е интервюто на Хил с Дявола, в което той споделя какво дърпа хората назад и как те могат да се освободят от тези негативни влияния. Според Хил, повечето хора се носят по течението, без ясна цел и без да мислят самостоятелно и да вземат собствени решения. Спасението? Намерете си цел, развийте дисциплина, учете се от грешките си, ценете времето и парите си, последвайте Книжовност във Фейсбук, контролирайте обкръжението си, и т.н. Ето, спестих ви нуждата да се подлагате на бращолевенията на Хил.

Колко стойност ще откриете в Да прецакаш Дявола и Мисли и забогатявай зависи от това дали искате да чуете как поставянето на ясни цели и позитивното мислене ще ви подобрят живота. Ако търсите по-практични наръчници за това как да развиете добри навици, качествени взаимоотношения и да сте по-доволни от живота, то книги като Атомни навици, Тънкото изкуство да не ти пука, 4-часовата работна седмица, Третата врата, Похватите на титаните и Помисли пак ще са ви по-полезни. Да Прецакаш Дявола може да ви предложи няколко цитата за Инстаграм, но по-добре гледайте пет минутно обобщение в Youtube и прекарайте остатъка от времето си дразнейки котката си с лазерче.

Двадесет хиляди левги под водата от Жул Верн – ревю

Януари е времето, в което морският бриз и палавите вълни са далечен блян. Остава ни само да търсим спасение в литературата. Това ни води до класиката Двайсет хиляди левги под водата и красивото ново издание от enthusiast, което въвежда много поправки в стария превод на Константин Константинов и добавя липсващо и непревеждано досега съдържание. За съжаление липсват картинките от изданието на Народна младеж, така че оставям на вас да си изберете издание.

Историята ни запознава с естественика (каквото и да значи това) професор Аронакс, неговия покорен слуга Консей (чиято единствена роля е да класифицира видовете риби, все едно преговаря за изпитване по биология) и суровия ловец на китове Нед Ланд. Докато преследват огромен кит, тримата попадат в плен на подводницата Наутилус. Така започва тяхното грандиозно приключение в компанията на мистериозния Капитан Немо. Пригответе се за подводни разходки, битка с огромни октоподи и кашалоти, изследване на угаснал вулкан, експедиция до Южния полюс, нападение от туземци, тежки купони на слънчака, посещения на потънали кораби, и какво ли още не. И докато Наутилус бодро кръстосва океаните, пасажерите му започват да разбират, че всичко не е толкова просто, колкото изглежда, и че капитан Немо крие своя опасна тайна.

20 хиляди левги под водата е приключенски роман. Въпреки че Верн се смята за “бащата на научната фантастика”, романът е далеч от въображението на Азимов и Дик – не очаквайте делфини да се стрелят с бластери. Фантастичните елементи се изчерпват с някои инжинерни екстри на подводницата, водолазни костюми и умението на екипажа да оцелее месеци, без да е виждал жена. Това е един забавен полет на въображението от време, когато корабоплаването е било в центъра на световната икономика и комуникации. Личи си любовта на Верн към морето – с огромна страст той описва как точно работи подводницата, кои морета и заливи посещава, и какво прави всеки един уред. Личи и неприятният му навик да изпълва цели страници с описания на риби и медузи – в резултат, гугъл историята ми заприлича на списъка за пазаруване на гладна котка.

Измежду морските авантюри, романът ще ви предложи много храна за размисъл за отмъщението, изолацията, науката, икономиката и други вечни теми, за които уводът на Александър Попов услужливо ще ви разкаже. Така че защо не се зарадвате някой морски ентусиаст или не се потопите (ба-дум-ц) сами в това приключение, докато чакате да отворят курортите в Гърция?

Физика на тъгата от Георги Господинов – ревю

Георги Господинов е литературен гигант от такава световна величина, че съвсем скоро можем да го видим усмихнат на билбордите на Winbet с Горан Брегович, обещаващ ни големи бонуси. С 15 превода и редица награди, Физика на тъгата е най-разпознаваемата му книга, която наподобява повече записките на приятно шизофреничен аутсайдер, отколкото на традиционен роман, с начало, край и някаква логика по средата. Нека разберем защо чужденците я харесват повече от киселото мляко.

Тази кошница от истории вплита случки от детството на Господинов, суровия живот на дядовците и бабите му, абсурдите на комунизма и страха от края на света, мита за минотавъра, пътешествията, остаряването и други любими на автора теми.

Това, което прави този миш-маш достоен не само за времето ви, а и за всеки един шибан билборд на казино в столицата, е чистата човещина и емпатия, с която Господинов разказва. Да, едва ли ще схванете цялата логика на метафоричните спагети и митологичната лазаня (а ако ги схващате – лъжете, спрете да се правите на умни) но това не ви пречи да усетите ужаса на тригодишно момче, оставено от майка си, заради сиромашия; да почувствате умиление към слабоумната Жулиета, която пише писма на Ален Делон, вярваща че един ден той ще дойде за нея; да си представите потискащото усещане някой да ви крещи че ще умрете, защото си слагате противогаза твърде бавно; да усетите красивото, чисто безгрижие да си на шест и да стоиш на улицата, блажено загледан в минувачите.

Както и във Времеубежище, Господинов се потапя в миналото и за желанието да го възродим, но тук идеята е разгледана в по-личен и родствен план, отколкото в геополитически. Централна тема е остаряването, съпроводено от обречената мисия да забавим хода на времето, или поне да запазим колкото се може повече от тук и сега.

Това наистина е роман лабиринт, но е и кълбо от прежда, което съдържа толкова смислови нишки само в първите си страници, че започнах да се чудя как един човек може да генерира такова количество умни мисли. Моите мисли пък са насочени главно към това колко книги искам да си купя и дали стъклената врата на фурната ми някога е била прозрачна, или винаги е била така кафеникаво-черна.

Да, някои от историите са малко тъпички, но само след страница-две ви очаква нова: честотата им е толкова голяма, че спускането по страниците е малко като зяпането на ТикТок, с разликата че от Физика на тъгата ще ви остане поне малко надежда за цивилизацията ни.

Затворих книгата с усещането, че съм провел дълъг разговор със стар приятел и че съм срещнал някой, който разбира колко красиво, тъжно и абсурдно е това да си човек и как не говорим достатъчно често за това. Ако все пак за вас книгата не е нищо повече от разхвърляни истории без много смисъл, то не се тревожете – сигурен съм, че безчувственото ви каменно сърце ще намери сходна литературна душа – опитайте с Политиката отвътре на Иван Костов.

ТОП И ДРОБ КНИГИ НА 2022

Отмина още една година, в която не получих наградата Будител на годината, защото се успах за награждаването. Но това няма значение, защото е време за далеч по-важните награди: топ и дроб книгите ми за годината. Както винаги, ще включа само книги, които съм чел, но не са получили пълно ревю в Книжовност. А да, и този път са само по 3 вместо 5, направете се че не забелязвате. Да започваме!

ТОП 3

Чужденецът от Албер Камю

След Достоевски реших да опитам и френската философска школа в лицето на Камю. Чужденецът ни запознава с главен герой, който страшно не го интересуват драмите на околните. Той обича да зяпа съседите си от балкона, да пуши цигари и да се сношава с приятелката си – живее тук и сега, не търси спасение от Бога и често се чуди за какво толкова се стресират останалите.

Вместо скучен и механичен, разказът му е директен и завладяващ. Камю знае точно на какво да обърне внимание и не натрапва мислите на героя върху теб, а те оставя сам да си извадиш изводите. А историята, със скромните си стотина страници, определено ти дава много неща, над които да разсъждаваш. Виждаш ли бе, Достоевски, така се прави!

ДРОБ 3

Великият бог Пан от Артър Макън

Deja Book издадоха някои прекрасни готик класики, под превода на Слави Ганев и с корици на Христо Чуков. Заедно с Дракула и Монахът, те са задължителни за колекцията на всеки фен на хорър и готик жанровете.

Великият бог Пан съдържа известната повест на Артър Макън, заедно е още един негов разказ (Съкровена светлина), плюс три есета на Слави Ганев. Пригответе се за класическа готическа история, а-ла Доктор Джекил и Мистър Хайд, в която добре възпитани британски джентълмени се сблъскват със зловещи загадки и необясними смъртни случаи. Келтска митология и зловещи езически ритуали вещаят опасност, но накрая за всичко се оказва виновна една жена. Както винаги. Определено е една от по-слабите класики в жанра – потвърдено и от факта, че се сдобих с нея от купчина книги за по 5 лева в Billa.

ТОП 2

Berserk от Кентаро Миура

Вече говорих за манга в статията ми за Джунджи Ито, където го определих като автор, подходящ за хора, които не четат манга. Е, Кентаро Миура е неговата пълна противоположност. Berserk е една от най-дълго продължилите манга поредици и се счита за бащата на всичко шантави манги за мрачни герои с мечове колкото бидон за кисело зеле и прически все едно са бръкнали в контакт.

Berserk е дарк фентъзи история, изпълнена с купища насилие, чудовища, интриги, цици, борби за власт и предателство. В центъра е Гътс, брутален наемник, вдъхновен от класически екшън герои като бате Арни, който не обича никого и трепе всичко наред. Ако ще дадете шанс да една манга през живота си, нека тя да е Berserk.

ДРОБ 2

Баба праща поздрави и се извинява от Фредрик Бакман

Това е трогателна история за един жилищен блок в Швеция и за девет годишната Елса, чийто най-добър приятел е лудата й, чаровно шантава баба. След смъртта на старицата, Елса открива писмо, в което бабата я изпраща на лов за съкровища, чрез който детето узнава повече за миналото на баба си, родителите си и другите жители на блока.

Историята ме просълзи на моменти, но по-често ме оставяше отегчен и надяващ се Бакман да вкара някоя шведска порно-актриса в разказа, за да раздвижи тромавото му темпо. Или пък бабата да реши да се извини на мен че ми губи времето. Напразно. Баба праща поздрави явно е за по-зрели от мен хора, което е иронично за книга, проповядваща колко е важно да запазиш детското в себе си.

ТОП 1

Лабиринтът на духовете от Карлос Руис Сафон

Да, слънцето изгрява, пияниците лягат по градинките и Сафон отново е в топа на класацията ми. Този път не толкова категорично обаче – последната хапка от поредицата Гробището на забравените книги за малко не ме задави. В центъра на мистерията тук е Алисия Грис, сексапилна и опасна агентка, с цялата комплексност на сандвич с лютеница и сирене, която оплита любимите ни Даниел Семпере и Фермин в опасна политическа интрига.

Сафон се е опитал да вкара всички познати елементи от поредицата – писател с трагична съдба, безмислостен полицай, влиятелна фигура, дърпаща конците от сенките, мрачна семейна тайна, и какво ли още не, гарнирани с лирични описания на любимата Барселона. В резултат книгата се усеща доста препълнена и носи онези моменти на пареща емоция, трепетно напрежение и проникновени мисли доста по-рядко, отколкото очаквах. И все пак, успява да завърши историята на семейство Семпере и да ми донесе някоя сълза, така че последния ми допир с поредицата все пак си струваше, въпреки че аз самият бих съкратил около 200 страници.

ДРОБ 1

Аутопсия на една любов от Виктор Пасков

Добре де, Аутопсия на една любов не е най-лошата книга на годината. Всъщност е една от по-добрите. Но не за това я изпращам най-долу. На повърхността това е история за Любовта с голямо Л, за джаза, за музикантите, за Германия, за секса, за живота, за издигането и падението, за славата и за това колко тъпо име е Кристоф.

Под повърхността обаче тя е сурово напомняне за това колко чупливи сме всъщност хората и как колкото и всичко да ни е подредено и спокойно, един човек може да дойде и да обърне всичко с краката нагоре.

В година, в която менталното ми здраве беше стабилно колкото политическата кариера на Слави, книгата ме удари по главата с урока, че всичко може да загуби смисъл ей така и да ни остави да се лутаме като гости в собствения си живот, в компанията само на бутилката и отчаянието. И за това Аутопсия на една любов заслужава да гори в пламъците… или поне да иде в купчината книги за 5 лева в Billa. Наздраве!

Стихотворения на Виктор Пасков и Имам нещо да ти кажа на Константин Трендафилов – ревю

Днес поезията до достига младото поколение най-вече чрез социалните мрежи и матурите. За съжаление размерът на класики като Опълченците на Шипка и На прощаване не е подходящ за стопеното внимание на подрастващите (пък и могат да доведат до обвинения в нетолерантно отношение, 2022-ра сме все пак). Тук идват на помощ Инстаграм поетите, като небезизвестната Рупи Каур и сексапилната й българска версия – Константин Трендафилов, познат също като Папи Ханс. Ноември чаровникът издаде втората си стихосбирка, съпроводена с бляскаво събитие в гъзарски столичен клуб, където Азис чете негово стихотворение (и аз нямаше да повярвам, ако го нямах на запис).

Със своите кратички, идеини, нежни, и остроумни стихове, Кокича засяга вечни теми като любовта, раздялата, смъртта, и кафето. За разлика от по-класическите поети, творчеството му е в пъти по-достъпно и би накарало и най-лишените от чувство за метафора и символика да се гордеят, че са разбрали смисъла на стихотворение… от пет реда.

Преди да продължите, защо не ме последвате във Facebook? Гоня папито по харесвания.

Имам нещо да ти кажа събира десетки стихотворения с приветлив обем, които залагат повече на смисъла и “вайбовете”, отколкото на сложната поетична техника. Някои стихотворения майсторски улавят сложни емоции с малко думи и те подтикват да ги препрочиташ пак и пак. Други трудно ще ги оцениш, ако не си влюбена тийнейджърка. Трети всъщност са доста креативни и неочаквани, разчупвайки смислово стихосбирката, точно когато си на прага да се откажеш, след деветото стихотворение за прегръщащи се хора.

В резултат, стиховете на Папито се усещат като изкушаващ бонбон, който ще схрускате набързо и веднага ще забравите. Ако пък ви се чете нещо по-засищащо и многопластово, като мазна истанбулска баклава, то насочете поглед към другото важно литературно събитие на годината.

Освен три безсмъртни романа, няколко новели и разкази, и безброй разбити женски сърца, оказа се че талантливият бунтовник Виктор Пасков ни е оставил и раница с тетрадки, пълни с непубликувани стихове. Тяхното издаване беше голяма новина, имено защото малцина подозираха, че те изобщо съществуват. Благодарение на труда на Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Иван Ланджев, вече можем да се насладим на поезията на Пасков… и да се чудим колко вулгарни стихове те са отказали да включат в стихосбирката.

Между страниците ще откриете Поезия с главно П, от времената, когато поетите не са чудили как да увеличат органичния рийч на творбите си, а са изливали душата си върху хартията. Имено това прави и Пасков – без да се притеснява че стиховете някога ще достигнат чужди очи, той твори искрено – понякога хаотично – но винаги с чувство.

Стихосбирката крие тонове тъга, любов, носталгия, раздяла, музика, есен, студ, и ни позволява да надникнем в ума на един велик писател, без филтри и претенции. Ако сте харесвали часовете по литература и с удоволствие сте чели Далчев и Ванцаров, вместо да зарибявате съученички (както Пасков навярно би ви посъветвал), то ще харесате това съкровище и често ще препрочитате поемите, оценявайки красотата им и чувството за тъга, която често носят.

И докато литературният свят може само да се радва че получава такъв интимен поглед в творчеството на Пасков, имено стиховете на Папи Ханс ще разкрият красотата на поезията на новото поколение читател(к)и. Въпреки че Имам нещо да ти кажа не ми каза кой знае какво, адски много се радвам че тя съществува. Ако ви е харесала – моля, не се ограничавайте само с поезията на Кокича. И Виктор Пасков е бил музикант все пак, дори и да няма хитове като Кекс.

Uzumaki / Shiver на Джунджи Ито (Junji Ito) – ревю

Дебела стена разделя мангата от останалия литературен свят. Основната причина е, че тя е отражение на японската култура, и за мнозинството от западния свят, мангата остава нещо далечно и неразбираемо, като традицията на мяташ салфетки в чалготека.

Ако нямате желание да се впускате в шизофреничния свят на мечоносци с прически, сочещи във всички посоки на компаса, и на ученички с гърди с размера на два абзаца на Достоевски, то има един автор, който страни от всички инфантилни клишета на жанра и предоставя един коктейл на ужаса, задължителен за всеки фен на жанра.

Джунджи Ито (Junji Ito) е почитан като абсолютен майстор на ужаса в родната Япония. Вдъхновен от Лъвкрафт и редица психо манга-артисти, Ито е майстор както на космическия ужас, така и на по-интимния, роден от фобии, обсесии и страх от непознатото.

Най-известен е с Uzumaki – история за един град, обсебен от спирали. Както във всички добри истории на ужасите, всичко започва съвсем невинно, когато главната героиня вижда познат, който коленичи в тъмна уличка, загледан в черупката на охлюв. Постепенно целият град е завладян от спиралите, докато самата реалност не започва да се изменя и не потапя жителите в един Лъвкрафтски кошмар, подобен на това да попаднеш в Софийското метро след мач на Левски. Впечатляващ е плавният преход от психологически ужас, през брутален body horror до чист космически ужас. Накрая се оказва, че за всичко е виновен българин, който им е сготвил убийствена вита баница. Ташак де.

За още по-брутален микс от истории вижте колекцията Shiver, която събира 10 от най-добрите разкази на Ито. Какво бихте направили, ако видите гигантски дирижабъл във формата на главата ви да лети към вас, готов да ви обеси? Или посетите къща, където стопаните са движени като кукли на конци от същества, живеещи в тавана? Или ако семейство ви изведнъж се вманиячи към мазнина и брат ви реши да си изстиска всички пъпки върху лицето ви (сериозно)? Или ако може да прекарате цяла вечност в рамките на един сън… в какво ще се превърнете, когато се събудите? Това са само част от изродщините, които въображението на Ито стоварва посредством умелата му четка.

Визуалният стил на автора също е доста реалистичен, което го прави достъпен дори и за начинаещи манга читатели. Този реализъм също така помага на шокиращите рисунки, често наподобяващи повръщаното на котката ми след като е преяла с морски дарове, да изпъкват още повече и да карат пръстите ви да треперят, докато разгръщат страниците.

Ако сте фенове на ужасите и ви е писнало от това да чакате родните издатели да ни зарадват с нещо качествено, разширете литературните си хоризонти и се запознайте с едни от най-ефективните и въздействащи хорър истории под слънцето. Неслучайно Джунджи Ито се слави като японския Стивън Кинг (дори и да не е издрусал толкова бело през осемдесетте).